— От мен? — Скийт изглеждаше искрено изненадан. — Кога?
— Преди малко. Когато беше… в безсъзнание.
— Странно. Неприятно ми е да мисля, че литературата е в гените ми.
— Това гатанка ли е?
— Гатанка? Не. Стихче.
— Пишеш поезия? — недоверчиво попита Дъсти, защото знаеше колко старателно Скийт избягва всички аспекти на света, който обитава баща му, професорът по литература.
— Не са мои. Не знам името на поета. Японец от древността. Хайку. Сигурно съм го прочел някъде и несъзнателно съм го запомнил.
— Хайку — повтори Дъсти, като се опита, но не успя да открие полезен смисъл в новата информация.
Използвайки лъжичката като диригентска палка, Скийт издекламира:
Изведнъж думите вече не прозвучаха като безсмислен брътвеж.
Дъсти си спомни за една оптична измама, която преди много години бе видял в списание. Рисунка с молив на гъсти редици от дървета — борове, елхи, смърчове и елши, на име „Гора“. Съпътстващият текст твърдеше, че гората крие много по-сложен пейзаж, който ще видиш, ако се откажеш от очакванията си, ако забравиш заглавието и ако надникнеш през повърхностното изображение. И тогава ще съзреш коренно различна сцена. След десет минути, отчаян, Дъсти бе блъснал настрана списанието и после с периферното си зрение забеляза скрития град. Когато отново се втренчи в рисунката, той видя готическа метрополия с гранитни сгради и тесни улици, вплетени дълбоко в сенките между създадените от човека студени, сиви скали, извисяващи се на фона на мрачното небе.
По същия начин се изясни и смисълът на шестте думи, произнесени от Скийт. Намерението на поета беше очевидно. „Водопадите“ ляха ветрове, които брулеха иглите на боровете и ги отнасяха в морето. Това беше съвършено, емоционално наситено и проницателно наблюдение на природата и задълбоченият анализ със сигурност би доказал многобройни метафорични значения, свързани с човешкото състояние.
Но намерението на поета не беше само смисълът на онези три кратки реда. В тях имаше друго тълкувание, където се криеше важно значение за Скийт, докато бе изпаднал в онзи странен транс. Но сега той явно бе забравил всичко това. Скийт бе нарекъл всеки ред
Дъсти искаше да седне на леглото до брат си и да продължи да го разпитва. Но се опасяваше, че ако му упражни натиск, Скийт отново ще изпадне в кататонично състояние и следващият път няма да излезе лесно от него.
Пък и двамата бяха прекарали тежък ден. Въпреки че бе спал и ял, Скийт сигурно бе капнал от умора като Дъсти.
Лопата.
Кирка.
Секира.
Чукове, отвертки, триони, бормашини, клещи, гаечни ключове, дълги стоманени гвоздеи.
Макар че кухнята още не беше безопасна и трябваше да претърси и другите стаи в къщата, Марти не можеше да престане да мисли за гаража, изброявайки наум множеството инструменти за мъчение и смърт, намиращи се там.
Тя не устоя на решението си да не влиза в гаража, за да избегне риска да бъде сред смъртоносни изкушения, когато Дъсти се върне. Марти отвори вратата между кухнята и гаража и запали лампата.
Вниманието й мигновено беше привлечено от дъската, но която бяха окачени градинските инструменти. Не се беше сетила за тях.
Мистрии. Ножица. Малка лопата. Резачка.
Скийт шумно изстърга остатъците от кафява захар от чашата с десерта.
Сякаш привлечена от тракането, в стаята влезе медицинската сестра от нощната смяна Джасмин Ернандес, дребна, хубава, на трийсет и една-две години и със загадъчни, но ясни, черни очи. Бялата й униформа беше безупречно чиста, макар че червените маратонки със зелени връзки загатваха за закачлив нрав.
— Колко си дребна — каза й Скийт и намигна на Дъсти. — Ако искам да се самоубия, не виждам как ще ми попречиш, Джасмин.
Тя взе подноса с вечерята от леглото му, сложи го на нощното шкафче и рече:
— Виж какво, мое малко колибри, ако единственият начин да те предпазя да не се нараниш, е като счупя всяка кост в тялото ти и после те гипсирам, ще се справя.
— Мамка му — възкликна Скийт. — Къде си учила за медицинска сестра? В Трансилвания ли?
— В още по-опасно училище. При монахините. И те предупреждавам, никакви цинизми, когато съм на смяна.
— Съжалявам — искрено разочарован отговори Скийт, защото беше в настроение да се шегува. — А какво ще стане, когато ми се пишка?
— Не притежаваш нищо, което да не съм виждала. Макар да съм сигурна, че съм виждала по- големи.
— Отсега нататък ще бъде разумно да казвам само
Той вече не беше свързан с електрокардиографа, затова Джасмин хвана кокалестата му китка, за да измери пулса му и сложи термометър в устата му.
Дъсти отново бе обзет от безпокойство, макар да не знаеше причината. Същото подозрение, което по- рано го бе накарало да наблюдава отражението на Скийт в тъмното стъкло на прозореца. Тук нещо
— Колибритата са симпатични — каза Скийт.
— Дръж термометъра под езика си — предупреди го Джасмин Ернандес.
— Мислиш ли, че съм симпатичен?
— Ти си хубаво момче. Здраво, бодро и с ясни очи.
— Колибритата са очарователни. Те са волни души.
— Да, точно така. Колибрито е симпатична, очарователна, волна, незначителна, малка птичка.
Ако нещо не беше наред в този момент, в това място и с тези хора, Дъсти не беше в състояние да определи проблема. Шерлок Хоумс или мис Джейн Марпъл също биха се затруднили да намерят основателна причина за подозрението, което изнервяше Дъсти. Нервността му вероятно се дължеше на умората и на притесненията му за Скийт. Докато не си починеше, Дъсти не можеше да вярва в интуицията си.
— Да, няма да сбъркаш, ако казваш само „Да, госпожо“ — каза той на Скийт, приближи се до леглото му и добави: — Трябва да тръгвам, хлапе. Обещах на Марти да я заведа на вечеря, а закъснявам.
— Трябва да спазваш обещанията си към Марти. Тя не е като другите.
— Нали се ожених за нея?
— Надявам се, че Марти не ме мрази.
