Фалшива памет

заключения и ужасяващи потенциални последици, но не можеше да фокусира мислите върху приятелката си, защото в главата й непрекъснато отекваше: „Клъц-клъц. Клъц-клъц. Клъц- клъц.“

— Спя по бикини и фланелка — каза Сюзан.

— И аз — глупаво рече Марти.

— Понякога, когато се събудя, бикините ми… лепнат.

„Клъц-клъц.“ Звукът сигурно беше въображаем. Марти искаше да отвори очи, за да се увери, че ножицата е в чекмеджето, но не смееше, защото ако я видеше отново, щеше да изпадне в паника.

— Но не разбирам как — продължи Сюзан. — Това е безумие. Как е възможно?

— Събуждаш ли се?

— Да, и трябва да сменя бельото си.

— Сигурна ли си, че е онова нещо.

— Отвратително е. Чувствам се омърсена и употребена. Понякога трябва да се изкъпя.

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“ Сърцето на Марти биеше като обезумяло. Тя предчувстваше, че видът на блестящите остриета ще я хвърли в още по-силна паника от преди. „Клъц-клъц. Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

— Но, Сюзан, мили Боже, искаш да кажеш, че той прави любов с теб…

— Не става дума за любов.

— Тогава те…

— Изнасилва. Той още е мой съпруг. Само сме разделени, но пак е изнасилване.

— Но не се ли събуждаш по време на това?

— Трябва да ми повярваш.

— Добре, разбира се, вярвам ти, миличка, но…

— Може би ме упоява по някакъв начин.

— Но кога?

— Не знам. Съзнавам, че е налудничаво. Абсолютно шантаво. Но е реалност.

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

Без да отваря очи, Марти затвори чекмеджето.

— Когато се събудиш, по бельо ли си?

— Да.

Марти отвори очи и се втренчи в дясната си ръка, която беше вкопчена в дръжката на чекмеджето.

— Той влиза, съблича те и те насилва. И после, преди да си тръгне, пак ти слага бикините и фланелката, така ли? Защо?

— Може би, за да не разбера, че е бил тук.

— Но спермата му още е там.

— Миризмата е неповторима.

— Сюзан…

— Знам, че страдам от агорафобия, но не съм луда. Забрави ли? Ти ми го каза. Слушай, има и още нещо… Понякога съм подута и ме боли.

— Боли те?

— Там долу — прошепна Сюзан, разкривайки съвсем ясно безпокойството и унижението си. — Той не е… нежен.

Марти продължаваше да чува щракането на ножицата.

Гласът на Сюзан стана далечен.

— Понякога и гърдите ме болят. Веднъж имаше синини… с размерите на пръсти… там, където е стискал твърде силно.

— Ерик отрича ли всичко това?

— Отрича, че е бил тук. Но не съм… обсъждала подробности с него.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм го обвинила.

Марти притисна ръка до челото си, сякаш оттам можеше да излезе нещо. Мускулите я заболяха от усилието.

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

— За Бога, Сюзан, мислиш, че той те упоява и те чука, докато спиш, а не си му го казала?

— Не мога. Не трябва. Забранено е.

— Забранено?

— Не мога да го направя.

— Но защо употреби такава странна дума — забранено? Кой ти забранява?

— Нямах предвид забранено. Не знам защо го казах. Исках… Не знам. Много съм объркана.

— Кой ти забранява?

— Три пъти смених бравите. — Сюзан се мъчеше да потисне истерията. — Виках различни фирми. Ерик не може да познава всички ключари, нали? Не ти го казах досега, защото се чувствам смахната, но посипах первазите с талк, така че ако Ерик наистина влиза през залостени прозорци, да има доказателство. Но на сутринта талкът е непокътнат. Подпрях със стол дръжката на вратата, така че ако копелето има ключ, да не може да отвори. Но на сутринта столът е на мястото си, а спермата на Ерик — в мен. По бикини съм и подута и знам, че съм била използвана брутално. Часове наред се обливам с гореща вода, но пак се чувствам омърсена. Вече никога не се чувствам чиста. Господи, понякога си мисля, че някой трябва да прогони злите духове от мен. Може би трябва да повикам свещеници със светена вода и разпятия. Знам, че това противоречи на всякаква логика. Свръхестествено е. И сега вече ти мислиш, че съм напълно откачена, но не съм Марти. Вярно, объркана съм и не мога повече да живея така. Всичко това е страшно и отвратително и ще ме съсипе, но не знам какво да направя, по дяволите. Чувствам се безпомощна и уязвима, Марти.

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

Марти натискаше с всичка сила чекмеджето. Дясната ръка я заболя от китката до рамото. Челюстите и зъбите й бяха стиснати.

Побиха я тръпки. Мислите й станаха още по-объркани. Всъщност тя не се притесняваше, че от чекмеджето ще изскочи нещо. Ножицата не можеше да оживее по чудо. Щракането отекваше само в главата й. Марти не се страхуваше от ножицата, точилката, ножовете, вилиците, тирбушона и отварачката. От няколко часа тя знаеше какъв е истинският източник на ужаса й. Помисли си го няколко пъти през този странен ден, но едва сега се убеди на какво се дължи необяснимото й държание. Единствената заплаха, от която се страхуваше, беше Мартина Евгения Роудс. Тя се боеше не от ножовете, вилиците и ножицата, а от себе си. Марти натискаше чекмеджето, защото беше убедена, че ако го отвори, ще сграбчи ножиците и поради липсата на друга жертва, ще забие острието в себе си.

— Чуваш ли ме, Марти?

„Клъц-клъц. Клъц-клъц.“

— Марти, какво да направя?

Гласът на Марти трепереше от състрадание към приятелката й, но и от страх от самата нея.

— Сюзан, това е по-странно и от черна магия. — Тялото й се обля в пот. Ръката, рамото и вратът я заболяха толкова силно, че от очите й бликнаха сълзи. — Слушай, трябва да помисля малко, преди да те посъветвам какво да направиш и да реша как да ти помогна.

— Всичко, което ти казвам, е вярно.

— Знам, Сюзан.

Марти отчаяно искаше да прекъсне разговора. Тя трябваше да се отдалечи от чекмеджето, където чакаше ножицата, защото не можеше да потисне потенциала за насилие в себе си.

— Наистина се случва — настоя Сюзан.