Марти не докосна опасните прибори, а внимателно извади лъжиците и ги нареди на плота. Накрая издърпа чекмеджето, изнесе го на верандата и го изсипа в контейнера.
Върна се в кухнята и издърпа друго чекмедже. Там имаше различни прибори за готвене. Тирбушон. Белачка за картофи. Малък чук за месо. Отварачка.
Марти се изуми от броя и разнообразието на обикновените кухненски прибори, които можеха да послужат като оръжия.
Тя протегна ръка, възнамерявайки да отдели опасните неща от безобидните, но я дръпна. Нямаше доверие в себе си, че ще се справи с тази задача.
— Това е лудост, истинско безумие — каза Марти. Гласът й беше толкова променен от страх и отчаяние, че едва го позна.
Тя изхвърли всичко в контейнера за отпадъци. Сетне изсипа там съдържанието и на второто чекмедже.
Марти трябваше да продължи да се движи, за да не се парализира от страх, затова събра смелост да издърпа трето чекмедже. Там имаше няколко големи вилици за сервиране. И електрически нож.
Навън се стъмняваше.
22.
Марти Роудс се бореше с паниката и обикаляше кухнята, която изглеждаше пълна със смъртни заплахи, досущ бойно поле, разтърсвано от вражески армии.
В едно от чекмеджетата тя намери точилка, с която човек можеше да обезобрази нечие лице, да разбие нечий нос, да разцепи устни и да удря, докато строши черепа и от очите бликнат кръвоизливи…
Макар наоколо да нямаше потенциална жертва и да знаеше, че не е в състояние да нанесе побой на никого, Марти положи усилия да извади точилката от чекмеджето. Трябваше да се отърве от нея.
На половината разстояние от контейнера за отпадъци тя я изпусна.
Не можа веднага да събере смелост да я вземе отново. Ритна я и точилката се изтърколи чак до прага на отворената врата на верандата.
Вятърът бе утихнал, но здрачът донесе студен полъх. Надявайки се, че хладният въздух ще проясни съзнанието й, Марти започна да диша дълбоко, като потреперваше.
Тя се втренчи в точилката. Трябваше само да грабне проклетото нещо и да го пусне в контейнера. Точилката нямаше да е в ръката й повече за една-две секунди. Не би могла да нарани никого. А дори да я завладееше самоунищожителен импулс, точилката не беше идеалното оръжие, с което би си направила харакири.
Марти се наведе, взе точилката и я хвърли в контейнера.
В следващото чекмедже тя намери домакински прибори, повечето от които я уплашиха. Сито. Таймер. Преса за изстискване на чесън. Четка. Цедка. Сокоизстисквачка.
Но имаше и хаван с размерите на бейзболна топка, направен от гранит, с който можеше да счупиш нечия глава. Да се промъкнеш зад някого, да го удариш силно и да му разбиеш черепа.
Хаванът трябваше незабавно да бъде изхвърлен. Преди Дъсти да се прибере вкъщи или някой съсед да позвъни на вратата. Но Марти нямаше да забрави допира до хладния гранит.
Докато тя издърпваше поредното чекмедже, телефонът иззвъня.
Марти вдигна слушалката и изпълнена с надежда, попита:
— Дъсти?
— Аз съм — отговори Сюзан Джагър.
Марти посърна от разочарование, но се опита да не го показва.
— Хей, какво става?
— Добре ли си, Марти?
— Да, разбира се.
— Говориш странно.
— Всичко е наред.
— Задъхана си.
— Премествах разни неща.
— Нещо не е наред.
— Не ме тормози, Сюзан. Имам майка за това. Какво става?
Марти искаше бързо да приключи разговора. Тя имаше много работа. Трябваше да претърси още много чекмеджета и да изхвърли всички потенциално опасни вещи, прибори и инструменти.
— Малко ми е неудобно, Марти.
— Кое?
— Не страдам от параноя.
— Знам.
— Той
— Ерик ли?
— Трябва да е той. Знам, че няма ключ и всички врати и прозорци са залостени и няма начин да влезе, но трябва да е той.
Марти издърпа едно от чекмеджетата до телефона. Там беше ножицата, която по-рано не беше в състояние да докосне, когато искаше да среже тиксото.
— Попита ме откъде знам, че е бил тук — продължи Сюзан.
Дръжката на ножицата беше облепена с черна гума, за да се хваща по-добре.
— Много е странно и… неудобно, Марти.
Стоманените остриета бяха лъскави като огледала.
— Марти?
— Да, чух. — Марти притисна слушалката до главата си толкова силно, че ухото я заболя. — Кажи ми кое е странното.
— Ами, знам, че е бил тук, защото оставя… онова си нещо.
Едното от остриетата беше гладко, а другото — назъбено. И двете имаха зловещ вид.
Марти положи усилия да следи разговора, защото съзнанието й изведнъж се изпълни с образи на ножици, които раздират, разрязват, разсичат, наръгват, изкормват и разкъсват.
— Онова нещо?
— Нали се сещаш?
— Не.
— Ами, онова нещо.
— Кое?
На едно от остриетата беше гравирано „Клъц“ — вероятно името на производителя. Но на Марти й се стори, че думата притежава тайнствена сила и е изпълнена със загадъчен и зловещ смисъл.
— Ами… спермата.
Съзнанието на Марти беше съсредоточено върху ножиците. Тя затвори очи, опитвайки се да прогони мисълта за остриетата и да се фокусира върху разговора със Сюзан.
— Спермата. Така ли разбираш, че е идвал при теб?
— Знам, че е невъзможно, но се случва. Страхувам се Марти.
— Страхувам се — повтори Сюзан.
Ако не беше разтреперана от страх и ако не се бореше толкова решително да не покаже безпокойството си, Марти може би щеше да съумее да се съсредоточи по-добре и твърдението на Сюзан да й се стори странно. Но разговорът я обърка още повече.
— Казваш, че той оставя… сперма? Къде?
— Ами… в мен.
— В теб — повтори Марти. Тя съзнаваше, че Сюзан прави изумително признание с шокиращи
