— Ще почака.
Сюзан се намръщи.
— Преди минута ми се стори, че задачите ти са важни и неотложни.
Марти не можеше да обиди Сюзан, признавайки, че е измислила задачите като извинение да се измъкне от мрачния й, задушен дом и да излезе на чист въздух.
— Ако не ми се обадиш скоро и не ми разкажеш всичко, довечера ще дойда тук и ще ти прочета най- новата книга с литературна критика на бащата на Дъсти. Казва се „Смисълът на безсмисленото: Хаосът като структура“ и още в началото ще се закълнеш, че те побиват тръпки. Или какво ще кажеш за „Осмели се да бъдеш най-добрият си приятел“? Това пък е най-новото произведение на втория му баща. Чуй го на аудиокасета и ще изпиташ желание да оглушееш. Те са семейство от писатели тъпаци и могат да ти нанесат удар с писанията си.
— Достатъчно съм ужасена — леко се усмихна Сюзан. — Непременно ще ти се обадя.
— Заклеваш ли се?
— Най-тържествено.
— Чувстваш ли се в безопасност тук, Сюзан?
— Разбира се — отговори Сюзан, но на Марти й се стори, че забеляза искрица на несигурност в обсебените й, зелени очи.
— Но ако Ерик се промъква…
— Ерик още е мой съпруг.
— Гледай новините по телевизията. Съпрузите правят ужасни неща.
— Познаваш Ерик. Може и да е свиня…
— Той наистина е свиня.
— Но не е опасен.
— Той е тъпанар и не става за нищо.
— Точно така.
Марти се поколеба, но най-сетне отвори вратата.
— До осем часа ще сме приключили с вечерята. Лягаме си в единайсет, както обикновено. Ще чакам да ми се обадиш.
— Благодаря, Марти.
— Няма за какво.
— Целуни Дъсти от мен.
— Ще бъде лека, суха целувка по бузата. Влажните са само от мен.
Марти сложи качулката на главата си, излезе и затвори вратата след себе си.
Въздухът бе станал неподвижен, сякаш проливният дъжд бе прогонил вятъра.
Марти изчака, докато Сюзан заключи, после бавно слезе по дългата редица стръмни стълби.
Тя стигна до площадката, спя и погледна нагоре.
Сюзан Джагър приличаше на красива принцеса от приказка, затворена във висока кула и обсадена от тролове и зли духове. И нямаше смел принц, който да я спаси.
Марти забърза по крайбрежния булевард, към близката уличка, където дъждът се лееше върху червения й понтиак.
Тя се надяваше, че Дъсти се е възползвал от лошото време, за да се представи като добър домакин и е приготвил вкусни кюфтета и доматен сос с подправки. Нямаше нищо по-окуражаващо, отколкото да влезе вкъщи и да го види с готварска престилка и чаша червено вино в ръка. Въздухът щеше да е изпълнен с прекрасни ухания, а от стереоуредбата щеше да се разнася хубав старомоден рок. Усмивката на Дъсти. Прегръдката му. Целувката му. След този странен ден Марти се нуждаеше от уюта на семейното огнище и от съпруга си.
Но когато посегна да включи двигателя, в съзнанието й премина ужасен образ, който прогони надеждата, че денят може да й донесе малко спокойствие и надежда. Видението беше толкова реално, детайлно и образно, че сякаш стана пред очите й. Марти бе убедена, че вижда ужасен инцидент, който
Без да съзнава, че отваря вратата, Марти се озова навън. Тя се облегна на колата и повърна обяда си на обляната от дъжд улица.
Марти дълго стоя там.
Качулката падна от главата й и косите й се намокриха.
Когато се увери, че се е пречистила напълно, тя извади пликче носни кърпи и избърса устните си.
Марти винаги държеше шише вода в колата. Тя го отвори и изплакна устата си.
После седна зад волана и затвори вратата.
Двигателят работеше. Щеше да й се наложи отново да докосне ключа на стартера, едва когато паркираше в гаража на къщата им в Корона Дел Мар.
Марти беше мокра, премръзнала, нещастна, уплашена и объркана и единственото й желание беше да се прибере вкъщи.
Тя трепереше твърде силно, за да шофира. Изчака петнайсет минути, после освободи ръчната спирачка и включи на скорост.
Макар че отчаяно искаше да си отиде вкъщи, Марти се страхуваше от онова, което можеше да се случи, когато се върнеше там. Не, не беше искрена със себе си. Не се страхуваше какво би могло да се случи, а от онова, което
Окото във видението й с отличително сиво-син оттенък, блестящо и красиво. Като очите на Дъсти.
18.
Лекарите в клиника „Нов живот“ смятаха, че в някои случаи животните оказват благоприятно въздействие и затова Валит беше добре дошъл там.
Скийт спеше дълбоко. С дрехите и обувките.
Зимният следобед помръкваше и в стаята беше тъмно. Единствената светлина идваше от малката лампа, захранвана с батерии и прикрепена към книгата, която болногледачът Том Уонг четеше.
Дъсти тихо извади дрехите и вещите от двете чанти, нареди ги на лавиците в шкафчето и се настани в креслото, поемайки дежурството от Уонг. Валит легна в краката му.
До смрачаване оставаха два часа.
Скийт приличаше на мумия. Беше толкова мършав, че дрехите му висяха като на скелет.
Марти шофираше изключително предпазливо не само заради лошото време, но и заради състоянието си. Перспективата да получи внезапен пристъп на безпокойство, докато кара с осемдесет километра в час, беше страшна. Но движението по Пасифик Коуст Хайуей беше бавно и на половината разстояние до дома й спря. В далечината проблясваха червените и сини сигнали на линейки и полицейски коли. Там явно бе станала катастрофа.
Марти извади клетъчния си телефон и се обади на доктор Клостърман, семейния й лекар, надявайки се да си уговори час за другия ден, по възможност сутринта.
— Случая е спешен. Не чувствам болки, но бих искала да го видя колкото е възможно по-скоро.
— Какви са симптомите ви? — попита медицинската сестра.
Марти се поколеба.
— Проблемът е личен. Предпочитам да говоря за това лично с доктор Клостърман.
— Той си тръгна, но може да ви вместя в графика му за утре. Елате към осем и половина.
— Благодаря. Ще бъда там — отговори Марти и затвори.
Над пристанището се стелеше сива мъгла.
В насрещното платно се зададе линейка. Сигналните й светлини не проблясваха. Пациентът явно вече
