Той беше добродушен по природа и темпераментът бе допълнително смекчен от успокоителните лекарства, с които го тъпчеха психолозите, подпомагани от ентусиазираното насърчение на баща му, доктор Холдън Колфийлд, по баща Сам Фарнър. С течение на годините Скийт бе загубил реална представа за себе си и не беше в състояние да чувства гняв. Дори да го обидеха жестоко, той само вдигаше рамене и примирено се усмихваше. Огорчението към баща му бе поддържало интересът му да открие истината за произхода на професора, но не беше достатъчно интензивно или трайно, за да му даде сили да застане пред негодника и да го разобличи.
Дъсти сгъна четиринайсетте страници от тефтерче, пъхна ги в джоба на джинсите си и взе остатъците от химикалката.
Скийт не бе способен да проявява излишна ярост и беше странно какво го бе накарало да натисне толкова силно химикалката, че да я счупи.
Дъсти се поколеба, сетне я изхвърли в боклука.
Валит завря муцуна вътре, за да провери дали изхвърленият предмет не става за ядене.
Дъсти отвори едно от чекмеджетата и извади телефонния указател, но името Йен Ло не бе записано никъде — нито в графата „Лекари“, нито в „Психолози“ или „Терапевти“.
17.
Сюзан прибра картите, а Марти изми чиниите от обяда, като се опитваше да не поглежда италианския кухненски нож с формата на полумесец, сложен върху дъската за рязане.
Двете седнаха във всекидневната. Сюзан изпи още една бира и пусна компактдиск на Глен Гулд, който изпълняваше на пиано вариации по Бах.
Когато беше малка, Сюзан мечтаеше да стане музикант в голям симфоничен оркестър. Тя свиреше добре на цигулка и би могла да осъществи мечтата си, но предпочете да се занимава с търговия на недвижими имоти.
Марти искаше да стане ветеринарен лекар, но сега правеше видеоигри.
Животът предлага безброй пътища. Понякога човек избира с разума, друг път — със сърцето. А много често, за добро или лошо, нито разумът, нито сърцето могат да окажат съпротива на упоритото притегляне на съдбата.
Навън вятърът бе утихнал, но още валеше студен дъжд. В апартамента беше уютно и Марти се изкушаваше да си представи, че отвъд стените не съществува друг свят.
Двете със Сюзан разговаряха за миналото и за стари приятели. Не пророниха нито дума за бъдещето.
Сюзан не беше сериозен пияч. Две бири й бяха достатъчно. Обикновено не изпадаше в изблици на възторг или раздразнителност вследствие алкохола, а ставаше приятно сантиментална. Този път обаче Сюзан беше все по-мълчалива и мрачна.
Скоро започна да говори само Марти. Бърборенето й звучеше все по-глупаво, затова накрая млъкна.
Приятелството им беше силно и те не изпитваха неловкост от мълчанието. Но сега тишината беше странна и изнервяща, защото Марти крадешком поглеждаше приятелката си, търсейки признаци на пореден пристъп на кататония.
Изведнъж Марти е можеше вече да понася музиката на Бах. Красотата на мелодията й се стори потискаща и внушаваща загуба, самота и отчаяние. Апартаментът изведнъж стана задушен и Марти изпита усещане за клаустрофобия.
Сюзан отново пусна компактдиска. Марти погледна часовника си и изреди поредица от несъществуващи задачи, които трябва да свърши преди пет часа.
Тя отиде в кухнята, грабна дъждобрана си и прегърна Сюзан, както винаги правеше, когато се разделяха. Този път прегръдката им беше по-силна от обикновено, сякаш и двете се опитваха да покажат много по-важни и дълбоки чувства, отколкото можеха да изразят с думи.
Марти сложи ръка на валчестата дръжка на вратата, а Сюзан отстъпи встрани, за да не види ужасяващия свят навън. С изтерзан тон, сякаш изведнъж бе решила да разкрие обезпокоителна тайна, която трудно бе опазила, Сюзан каза:
— Той идва тук нощем, когато спя.
Марти бе открехнала вратата, но като чу това, я затвори.
— Какво? Кой идва нощем, когато спиш?
Зелените очи на Сюзан се смразиха. Цветът им се избистри и стана по-ярък.
— Мисля, че е той. — Сюзан наведе глава и се втренчи в пода. Бледите й страни започнаха да поруменяват. — Нямам доказателство, че е той, но кой друг може да бъде освен Ерик?
— Ерик идва тук нощем, докато спиш?
— Той твърди, че не идва. Но аз мисля, че лъже.
— Ерик има ли ключ?
— Не му оставих.
— Нали смени бравите?
— Да. Но той влиза по някакъв начин.
— През прозореца?
— Сутрин, когато осъзная, че е бил тук, проверявам всички прозорци, но те са залостени.
— Но как разбираш, че е бил тук? Искам да кажа, какво прави?
— Промъква се… като бездомно куче.
Сюзан потрепери.
Марти не харесваше Ерик, но й беше трудно да си го представи да се промъква нощем в нечий апартамент. Преди всичко той нямаше достатъчно богато въображение, за да измисли начин да се вмъкне незабелязано. Ерик беше консултант по инвестициите. Главата му беше пълна с цифри и факти, но не и с чувство за загадъчност. Освен това той знаеше, че в нощното си шкафче Сюзан държи пистолет. А Ерик не обичаше да рискува и едва ли би се осмелил да направи така, че да го застрелят като крадец, дори да изпитваше извратено желание да тормози съпругата си.
— На сутринта виждаш, че нещата са разместени, така ли?
Сюзан не отговори.
— Нощем не го ли чуваш? Не се ли събуждаш, когато дойде?
— Не.
— Тогава на сутринта забелязваш улики за посещението му?
— Да, улики — съгласи се Сюзан, но не добави нищо повече.
— Но какви? Мирисът на одеколона му?
Сюзан кимна, без да откъсва поглед от пода.
— Но какво точно? — настоя Марти.
Сюзан не отговори.
— Погледни ме, Сюзан.
Сюзан вдигна глава. Беше се изчервила, сякаш не само от неудобство, но и от срам.
— Какво криеш от мен, Сюзан?
— Нещо… Предполагам, че страдам от параноя.
—
Сюзан обви ръце около тялото си и потрепери.
— Мислех, че съм готова да говоря за това, но явно не е така. Трябва да… подредя мислите си.
— Адски странно е, че Ерик се промъква тук нощем. Дори страшно. Какво прави? Наблюдава те, докато спиш?
— Хайде друг път да говорим за това, Марти. Трябва да помисля още малко и да събера смелост. Ще ти се обадя.
— Кажи ми сега.
— Нали имаш работа?
