Фалшива памет

Дъсти харесваше и Мадъруел, и Скийт, но поради различни причини. Нед беше умен, забавен и надежден, макар да обичаше да дава преценки за хората и да ги съди. Скийт беше добър и мил, но вероятно обречен на пристрастяване, безцелни дни и самотни нощи до края на живота си.

Мадъруел беше далеч по-добрият служител от двамата. Ако действаше строго и по правилата на бизнеса, Дъсти отдавна трябваше да е изритал Скийт.

Животът щеше да бъде лесен, ако се управляваше от разума, но понякога лесният начин не беше най- правилният.

— Защо го изпрати на покрива? — попита Дъсти.

— Не съм го изпращал там. Казах му да боядиса рамките на прозорците на първия етаж. И после изведнъж го видях горе. Заплашваше, че ще скочи.

— Ще го сваля оттам.

— Опитах се да го сторя, но той изпадна в истерия, когато се приближих до него.

— Може би се плаши от теб.

— Така и трябва да бъде. Ако аз го убия, ще бъде много по-болезнено, отколкото да си разбие черепа долу на плочките.

— Ще се обадя в полицията — заяви охранителят и извади клетъчния си телефон.

— Не! — Дъсти осъзна, че е изкрещял пронизително, пое дълбоко дъх и по- спокойно добави: — Хората в такива квартали не искат да става суматоха, когато това може да се избегне.

Ченгетата може би щяха да свалят Скийт от покрива, но после щяха да го заведат в психиатричната клиника, където щяха да го държат най-малко три дни, а вероятно и повече, Скийт не трябваше да попада в ръцете на някой психиатър, който ентусиазирано щеше да го натъпче с коктейл от лекарства, коригиращи поведението и предизвикващи краткотрайно подобрение, и щеше да го докара до по-лошо състояние, отколкото беше в момента.

— Хората в такива квартали не обичат зрелища — добави Дъсти.

— Давам ви десет минути — рече охранителят.

Мадъруел вдигна юмрук и го показа на Скийт.

Скийт му махна.

— Струва ми се, че няма намерение да се самоубива — отбеляза охранителят.

— Каза, че е щастлив, защото до него седял ангелът на смъртта — обясни Нед. — Показал му е как е в Отвъдното. Било страхотно.

— Ще говоря с него — рече Дъсти.

— Какво ще му говориш? — намръщи се Мадъруел. — Направо го бутни.

3.

Натежалото от дъждовни капки небе надвисна над земята и вятърът се усили. Марти и кучето се прибраха вкъщи. Тя непрекъснато поглеждаше сянката си, но буреносните облаци закриваха слънцето и черният й спътник изчезна.

Марти наблюдаваше къщите, покрай които минаваха, и се питаше дали някой е видял необикновеното й държание. Тя се надяваше, че не е изглеждала толкова странно, колкото се чувстваше.

Къщите в този живописен квартал бяха стари и малки и притежаваха повече чар и характер от половината познати на Марти. Приятното разнообразие от архитектурни стилове се освежаваше от зелени лаврови дървета, палми, ухайни евкалипти, папрат и бугенвилия.

Марти, Дъсти и Валит живееха в хубава, малка, двуетажна къща във викториански стил. Дъсти беше боядисал фасадата в светложълто, а орнаментите — в синьо, сиво и зелено.

Марти обичаше дома им и смяташе, че къщата е чудесно доказателство за таланта и майсторството на Дъсти.

Но щом видя цветовете, майка й заяви:

— Тук все едно живеят клоуни.

Марти отвори дървената порта, тръгна по тясната пътечка към задния двор и се запита дали необяснимият й страх не се дължи на потискащото телефонно обаждане на майка й. В края на краищата най-големият източник на стрес в живота й беше отказът на Сабрина да приеме Дъсти. Марти обичаше и двамата и жадуваше да се помирят.

Дъсти не беше страна в проблема. Сабрина беше единственият участник в тази тъжна война. Отказът на Дъсти да се включи в битката, изглежда, само подклаждаше враждебността на майка й.

Вероятно внезапно появилото се, необяснимо безпокойство бе предизвикано от натякванията на Сабрина, че Дъсти няма амбиции и му липсва достатъчно образование. Марти се опасяваше, че злобата на майка й ще се отрази на брака й, защото макар да не иска, може да започне да гледа на Дъсти през безмилостните, критични очи на майка си. Или Дъсти ще намрази Марти заради лошото мнение на Сабрина за него.

Всъщност Дъсти беше най-умният човек, когото Марти познаваше. А що се отнася до амбициите… Ами Марти предпочиташе добър, а не амбициозен съпруг. А в Дъсти можеше да се намери повече доброта, отколкото алчност в Лас Вегас.

Пък и кариерата на Марти не оправда очакванията на майка й. Марти взе бакалавърска и магистърска степен по бизнес и маркетинг, но после се отклони от пътя, който можеше да я отведе до корпоративната слава. Тя стана дизайнер на видеоигри на свободна практика. Марти вече беше продала няколко свои произведения, в които сценариите, героите и фантастичните светове бяха заимствани от други автори. Тя печелеше добре и подозираше, че да си жена в тази доминирана от мъжете област, в края на краищата, е голямо предизвикателство. Марти харесваше професията си и наскоро бе подписала договор да създаде игра, основаваща се на трилогията на Дж. Р. Толкин „Господарят на пръстените“, от която се надяваше да забогатее. Но майка й презрително описваше работата й като „карнавалки“, очевидно защото свързваше видеоигрите с паркове за развлечения, а тях — с карнавали. Но Марти беше доволна, че Сабрина не е отишла още по-далеч, наричайки я циркаджийски урод.

— Може би някой психиатър ще каже, че сянката ми е символ на черногледството на майка ми — измърмори Марти, докато хвърляше в кофата за боклук пликчето с изпражненията на Валит. — И пристъпът на безпокойство изразява несъзнателната загриженост, че мама… ще съумее да обърка мислите ми и ще ме зарази с негативното си отношение.

Тя извади връзката ключове от джоба на якето си и отключи вратата на къщата.

— Господи, приказвам като студентка по психология.

Марти често говореше на кучето. Лабрадорът слушаше, но никога не отговаряше и мълчанието му беше един от стожерите на чудесното им приятелство.

— По всяка вероятност няма психологически символизъм и аз просто се побърквам.

Кучето изпръхтя, сякаш беше съгласна с диагнозата, после ентусиазирано започна да лочи вода от купата си.

Марти тръгна към банята, за да оправи грима си и да среше разрошените си от вятъра коси.

Тя се приближи до мивката и изведнъж отново страх стегна гърдите й. Сърцето й болезнено се сви. Но Марти не бе обзета от убедеността, че някаква смъртна заплаха дебне зад нея както преди, а се боеше да се погледне в огледалото.

Тя внезапно почувства немощ, наведе се и прегърби раменете си, сякаш на плещите й тегнеше огромен товар от камъни. Марти се вкопчи с две ръце в мивката и се втренчи в порцелана, изпитвайки необясним страх, че не е в състояние да вдигне глава.

Тя пусна топлата вода, но не успя да прогони студа, който отново я накара да се разтрепери.

Огледалото чакаше.

Или по-скоро нещо в огледалото чакаше да установи зрителен контакт с нея. Някакво същество. Присъствие.

Макар че се страхуваше от огледалото, Марти се уплаши повече от странното си държание и от крайно неприсъщата за нея загуба на самообладание.

Парата се кондензира върху лицето й и заседна като буца в гърлото й, като я задуши. Шумът на