— Съжалявам за това — каза Скийт. Гласът му беше неестествено спокоен.
— За кое?
— Че ще скоча в работно време.
— Е, можеше да го направиш и по време на почивката.
— Да, но искам да скоча, когато съм щастлив, а не нещастен. А аз съм най-щастлив, когато съм на работа.
— Старая се да създавам приятна работна атмосфера.
Скийт тихо се засмя и избърса носа си с опакото на ръката си.
По-рано той беше жилав и силен, но сега беше твърде слаб, дори кльощав, и блед, макар че работеше на открито. С евтините си черни гуменки с бели подметки, червени чорапи, бял панталон и окъсан светложълт пуловер с оръфани маншети, които висяха около тънките му, кокалести китки, Скийт приличаше на изгубило се дете, бродещо без храна и вода из пустинята. Той отново избърса носа си и рече:
— Сигурно настивам.
— Или хремата е само страничен ефект.
Обикновено очите на Скийт бяха меднокафяви и блестяха, но сега бяха толкова воднисти, че изглеждаха почти безцветни.
— Мислиш, че съм те разочаровал, нали?
— Не.
— Напротив. Точно така мислиш. И в това няма нищо лошо. Не ти се сърдя.
— Ти не можеш да ме разочароваш — увери го Дъсти.
— Да, но го направих. И двамата знаехме, че ще го сторя.
— Можеш да разочароваш само себе си.
— Спокойно, братко — усмихна се Скийт и окуражително го потупа по коляното. — Не те обвинявам, че си очаквал твърде много от мен. И себе си не обвинявам, че съм несретник. Надживял съм всичко това.
Мадъруел излезе от къщата. Носеше дюшек от двойно легло.
Собствениците бяха оставили ключовете на Дъсти, защото някои от стените вътре също трябваше да бъдат боядисани. Тази част от работата беше свършена.
Нед хвърли дюшека върху брезента, сетне погледна нагоре към Дъсти и Скийт.
Дори от разстояние дванайсет метра Дъсти видя, че служителят на охраната не одобрява влизането на Мадъруел в къщата.
— Какво взе? — попита Дъсти.
Скийт сви рамене и се втренчи в кръжащите гарги. Наблюдаваше ги с такава идиотска усмивка и благоговение, че човек би го помислил за фанатизиран природолюбител.
— Трябва да помниш какво си взел — настоя Дъсти.
— Коктейл. Хапчета и прахчета.
— Успокоителни или възбуждащи?
— Вероятно и двете. Но не се чувствам зле. — Скийт отмести поглед от птиците и сложи дясната си ръка на рамото на Дъсти. — Вече не се чувствам като отрепка. Постигнах душевно равновесие.
— И все пак искам да знам какво си взел.
— Защо? Рецептата може да е най-вкусната от всички, но ти никога няма да я опиташ — усмихна се Скийт и приятелски го ощипа по бузата. — Ти не си като мен.
Нед Мадъруел изнесе от къщата още един дюшек и го сложи до първия.
— Това е глупаво — рече Скийт, — защото ще скоча встрани.
— Виж какво, няма да скочиш на алеята за коли на семейство Соренсън.
— Какво им пука? Те са в Париж.
— В Лондон.
— Все едно.
— Много ще се ядосат.
— Защо? Да не са притеснителни или нещо подобно?
Мадъруел спореше с охранителя. Дъсти чуваше гласовете им, но не и думите.
— Студено ти е, нали? — попита Скийт.
— Не. Добре съм.
— Трепериш.
— Не от студ, а от страх.
— Ти? — учуди се Скийт. — Да се страхуваш? От какво?
— От височини.
Мадъруел и охранителят тръгнаха към къщата.
— От височини ли? Но винаги, когато трябва да се боядиса нещо на покрива, ти искаш да свършиш работата.
— Да, но стомахът ми е свит през цялото време.
— Я стига. Ти не се страхуваш от нищо.
— Страхувам се.
—
— Дори аз.
Настроението на Скийт претърпя драстична промяна. Той махна ръка от рамото на Дъсти, обви ръце около тялото си и започна да се клати напред-назад. Гласът му беше пропит с мъка, сякаш Дъсти беше признал, че е болен от неизлечим рак.
— Не и ти, не и ти, не и ти…
Изпаднеше ли в това състояние, Скийт може би щеше да реагира положително на малко съчувствие. Но ако решеше, че го глезят, той щеше да се нацупи, да се затвори в себе си и дори да се настрои враждебно, а това можеше да е опасно сега, когато се намираше на двайсет метра над земята. Обикновено Скийт реагираше по-добре на грубовати прояви на обич, на хумор и неподправена истина.
— Ти си слабоумен — каза Дъсти.
—
— Не. Аз съм психически преждевременно остарял.
— Какъв?
— Имам вродена аномалия, характеризираща се с преждевременно и бързо остаряване.
— Да. Гледах за това в предаването „Шейсет минути“.
— Бях умствено възрастен още като дете. Баща ми ме наричаше „старче“. „Как е днес малкото ми старче?“ Или: „Ако не искаш да гледаш как ще изпия още едно уиски, старче, закарай задника си на къщичката на дървото и си поиграй с кибрита.“
— Брей — състрадателно каза Скийт, мигновено забравяйки терзанията и гнева си. — Не е било гальовно обръщение, така ли?
— Не. Не беше като „слабоумен“.
Скийт се намръщи и попита:
— Кой беше баща ти?
— Доктор Тревър Пен Роудс, професор по литература и специалист по деконструктивни теории.
— А, да, доктор Деконструктивност.
Дъсти се загледа в планината Санта Ана и започна да перифразира баща си.
— Езикът не може да опише реалността. Литературата няма стабилна основа и реално значение. Тълкуванието на всеки читател и достоверно и по-важно от намерението на автора. Всъщност нищо в живота няма значение. Реалността е субективна. Ценностната система и истината — също. Самият живот е илюзия. И така нататък. Е, да изпием още едно уиски.
Но далечната планина определено изглеждаше реална. Както и покривът. Ако паднеше с главата надолу на алеята за коли, Скийт щеше или да се убие, или да се осакати за цял живот. Това нямаше да означава нищо за ексцентричния доктор Деконструктивност, но беше достатъчно реално за Дъсти.
— Това ли е причината да се страхуваш от височини? — попита Скийт. — Защото той е направил нещо?
— Кой? Доктор Деконструктивност ли? Не. Височините ме изнервят, това е всичко.
