стройна.
— Господи, трябва спешно да ти направят липосукция — каза Марти и скочи от дивана. — Ще ти донеса шлифера. Ще се обадим от колата на пластичния хирург и ще му кажем да приготви индустриалната помпа, за да изсмуче тлъстините ти.
Марти се приближи до плъзгащите се, огледални врати на дрешника в коридора и изведнъж почувства напрежение и се вцепени, защото се притесни, че отново ще я обземе необясним страх.
Трябваше да се овладее. Сюзан имаше нужда от нея. Ако пак откачеше, безпокойството й щеше да подхрани страха на Сюзан. Или обратното.
Тя застана пред голямото огледало, но не видя нищо, което да накара сърцето й да забие като обезумяло. Марти положи усилия да се усмихне, но изражението й остана напрегнато. Тя бързо отмести поглед от отражението си и отвори вратите на дрешника.
Докато сваляше шлифера от закачалката, й хрумна, че странните пристъпи на страх може да са свързани със Сюзан и че се е заразила с част от безпокойството на приятелката си, която страдаше от силна форма на агорафобия.
В същия миг лицето й се зачерви от срам. Мисълта за такава вероятност й се стори суеверна, безмилостна и несправедлива към горката Сюзан. Фобиите и атаките на паника не бяха заразни.
Марти тръгна към всекидневната и се запита какъв ли термин биха употребили психолозите, за да опишат страха от собствената ти сянка. И от огледала.
Тя се приближи до приятелката си и й подаде шлифера.
— Ставай, обличай се и да тръгваме.
— Не мога — отговори Сюзан.
— Ако не отложиш сеанса си преди четирийсет и осем часа, ще трябва да го платиш.
— Мога да си го позволя.
— Не можеш. Нямаш доходи.
Агорафобията беше съсипала кариерата на Сюзан като посредник в продажбата на недвижими имоти. Тя се чувстваше сравнително добре в къщите, когато ги показваше на клиентите, но докато пътуваше, я обземаше такъв парализиращ ужас, че не беше в състояние да шофира.
— Получавам наем.
— Но този наем не покрива ипотеката, данъците, отоплението, електричеството, водата, телефона и поддръжката на имота.
— При евентуална ликвидация на имуществото биха ми останали много пари.
„И накрая това ще остане единственото между теб и пълното съсипване, ако не превъзмогнеш проклетата фобия“ — помисли Марти, но не можа да произнесе тези думи, макар че зловещата перспектива вероятно би мотивирала Сюзан да стане от креслото.
— Пък и Ерик ми изпраща чекове — предизвикателно добави Сюзан и вирна изящната си брадичка.
— Това са само джобни пари. И ако се разведете, може би няма да получаваш нищо от онази свиня, като се има предвид, че ти беше по-богата от него, когато се оженихте, и нямате деца.
— Ерик не е свиня.
— Извинявай, че не бях достатъчно груба. Той е глиган.
— Бъди мила, Марти.
— Не трябваше да изменям на себе си. Той е пор.
Сюзан бе твърдо решила да избегне самосъжалението и сълзите. Това беше достойно за възхищение, но тя бе решила да не се поддава и на гнева си.
— Той се разстрои ужасно, като ме видя… в това състояние.
— Ах, горкият! Колко е чувствителен! Сигурно се е разстроил толкова много, че е забравил за брачната си клетва, в която се казва „в болест и здраве“.
Гневът на Марти към Ерик беше искрен, въпреки че полагаше усилия да го разпалва. Ерик беше тих, скромен и мил. И макар да бе напуснал съпругата си, беше трудно човек да го намрази. Но Марти обичаше твърде много Сюзан, за да
— Ерик щеше да е тук, ако бях болна от рак — каза Сюзан. — Но аз не съм само болна, но и луда.
— Не си луда — настоя Марти. — Фобиите и пристъпите на безпокойство не са лудост.
— Чувствам се луда.
— Ерик издържа само четири месеца, откакто започна всичко това. Той е свиня, пор, глиган, невестулка и нещо още по-лошо.
Най-трудната част от всяко посещение, която Марти наричаше „фаза на евакуация“, беше изпълнена с напрежение за Сюзан, но изтощителна за Марти. За да изкара приятелката си от къщата, тя трябваше да бъде непреклонна и безмилостна. Но макар твърдостта й да бе предизвикана от обич и състрадание, Марти имаше чувството, че тероризира Сюзан. Не й беше присъщо да тормози хората, дори когато каузата беше справедлива, и в края на това изнурително четири-пет часово изпитание, Марти се връщаше до Корона Дел Мар в състояние на физическо и емоционално изтощение.
— Сюзан, ти си красива, добра и достатъчно умна, за да превъзмогнеш всичко това. Хайде, ставай.
— Защо доктор Ариман не може да идва тук?
— Излизането два пъти седмично е част от терапията. Знаеш теорията — потопяване в онова, от което се страхуваш. Нещо като ваксинация.
— Да, но не ми действа.
— Хайде.
— Състоянието ми се влошава.
— Ставай.
— Толкова е жестоко.
— Само се оплакваш.
— Понякога си толкова гадна.
— Да, така е.
Сюзан се засмя, поклати глава и най-после стана от креслото.
— Не мога да повярвам, че го казах. Съжалявам, Марти. Не знам какво бих правила без теб.
— Ако си послушна, като се връщаме от лекаря, ще си вземем китайска храна за вкъщи. Ще пием китайска бира и ще играем на карти, по петдесет цента на точка.
— Вече ми дължиш шестстотин хиляди долара.
— Тогава ми строши краката. Дълговете от хазарт не могат да бъдат събрани по законен ред.
Сюзан угаси всички лампи, с изключение на една, взе чантата си и тръгна към вратата.
Докато минаваше през кухнята, Марти осъзна, че вниманието й е привлечено от нещо зловещо на вид — нож с формата на полумесец, класически италиански кухненски инструмент. Извитото острие имаше дръжки в двата края.
Светлината блестеше като електричество по режещия ръб.
Марти не можеше да откъсне очи от ножа.
— Какво има? — попита Сюзан.
В гърлото на Марти заседна буца. Езикът й сякаш подпухна. Тя зададе въпрос, чийто отговор вече знаеше.
— Какво е това?
— Не си ли го използвала? Страхотен нож. Нарязваш лука за секунди.
Видът на ножа не изпълни Марти с ужас като сянката й и огледалото в банята, но я накара да изпита безпокойство. Тя не можеше да обясни странната си реакция.
— Марти? Добре ли си?
— Да, разбира се. Да вървим.
Сюзан сложи ръка на валчестата дръжка, но не отвори вратата. Лицето й пребледня от перспективата, че ще излезе навън.
Марти отвори вратата.
— Не мога.
— Можеш — настоя Марти.
