— Можеш да разбереш защо е така — загрижено каза Скийт. — Отиди на психиатър.
— По-добре да се прибера вкъщи и да поговоря на кучето ми.
— Мен много са ме лекували.
— И терапията извърши чудеса с теб, нали?
Скийт се изсмя толкова силно, че носът му потече.
— Извинявай.
Дъсти извади кърпа от джоба си и му я предложи.
Скийт се изсекна и рече:
— Е, аз съм друга история. Откакто се помня, се страхувам от
— Знам.
— Да стана от леглото, да си легна и от всичко останало между тези две неща. Но сега не се страхувам. И знаеш ли защо?
— Защото и дрисльо?
Скийт отново се засмя и кимна.
— Да, но и защото видях Отвъдното.
— Какво?
— Посети ме ангелът на смъртта и ми показа какво ни очаква.
— Ти си атеист — напомни му Дъсти.
— Вече не съм. Би трябвало да си доволен, братко.
— Лесно ти е на теб. Нагълтваш се с хапчета, и намираш Господ.
— Страхотно е, нали? Все едно, ангелът на смъртта ме инструктира да скоча, затова ще го сторя.
Вятърът се усили и донесе мирис на солена вода от океана, а после — смрадта на гниещи водорасли.
Стоенето на стръмния покрив и преговорите със Скийт на този студен вятър беше предизвикателство, пред което Дъсти не искаше да се изправя. Той се замоли на Бога вятърът да утихне.
Дъсти реши да рискува, предполагайки, че импулсивното желание за самоубийство на Скийт наистина се дължи на новопридобитото му безстрашие. Може би ужасът щеше да накара хлапето отново да се вкопчи в живота.
— Намираме се само на двайсет метра от земята. Скачането би било класическо решение на един слабоумник, защото онова, което се готвиш да направиш, вероятно ще те парализира за цял живот и ще те прикове безпомощен на инвалидна количка.
— Не, ще умра — уверено заяви Скийт.
— Не можеш да бъдеш сигурен.
— Не си създавай отношение към мен.
— Не си създавам отношение към теб.
— Самото отрицание, че имаш отношение,
— Тогава имам отношение.
— Виждаш ли?
Дъсти пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си.
— Всичко това е толкова нескопосано. Хайде, да се махаме оттук. Ще те закарам в хотел „Четири сезона“ на Фашън Айланд. Ще се качим на петнайсетия етаж и ще скочиш оттам, за да си сигурен, че ще се убиеш.
— Няма да го сториш.
— Защо не. Щом си решил да се самоубиваш, направи го както трябва. Не се проваляй и в това.
— Аз съм наркоман, но не съм глупав, Дъсти.
Нед Мадъруел и охранителят изнесоха от къщата двоен дюшек.
Докато се бореха с неудобния за хващане предмет, двамата приличаха на Лаурел и Харди. Но смехът на Скийт прозвуча безрадостно и мрачно.
Те пуснаха товара си върху другите два дюшека, после Мадъруел погледна към Дъсти и вдигна ръце, сякаш питаше:
Една от кръжащите гарги изведнъж става войнствена и пикира с прецизност, на която би завидяла всяка военна въздушна сила в света. На лявата гуменка на Скийт пльосна бяло петно.
Той погледна невъздържаната гарга, после — изцапаната си гуменка. Настроението му се промени бързо и драстично. Загадъчната му усмивка изчезна и на лицето му се изписа отчаяние.
— Животът си е мой — заяви Скийт.
— Не ставай смешен. Не си достатъчно добре образован, за да разсъждаваш в метафори.
Този пък Дъсти не успя да разсмее Скийт.
— Много съм уморен. Време е да си лягам.
Скийт искаше да каже, че трябва да се приготви за вечния сън, на два метра под земята, при червеите.
Той стана и погледна надолу. Свистящият вятър явно не го притесняваше.
Но когато предпазливо се изправи, въздушната струя го блъсна и го принуди да заеме поза, която да му помогне да запази равновесие.
Или вятърът, или страхът от височини караше Дъсти болезнено да усеща всеки повей. Но щом Скийт можеше да стои изправен, без да рискува да бъде отнесен, и той трябваше да успее да стори същото.
— Така е най-добре, Дъсти.
— Сякаш знаеш кое е най-доброто.
— Не се опитвай да ме спреш.
— Трябва да опитам.
— Няма да ме убедиш да се откажа.
— Знам.
Двамата се втренчиха един в друг, сякаш бяха атлети, готови да се впуснат в някакъв нов спорт. Скийт се извисяваше, досущ баскетболист, очакващ началния сигнал на мача, а Дъсти бе приклекнал като борец по сумо, който се опитва да спечели предимство.
— Не искам да страдаш — рече Скийт.
— И аз не искам да страдам.
Ако бе решил да скочи, Скийт щеше да го направи. Нямаше да се остави да бъде разубеден. Стръмният покрив, овалната повърхност на керемидите, вятърът и закона за гравитацията бяха на негова страна. Дъсти само можеше да се надява, че горкото копеле ще падне върху дюшеците.
— Ти си единственият ми истински приятел, Дъсти.
— Благодаря за доверието, хлапе.
— Това те прави най-добрият ми приятел.
— Да, поради липсата на друг — съгласи се Дъсти.
— Най-добрият приятел не трябва да застава на пътя на човека към славата.
— Славата?
— Това видях в Отвъдното.
Единственият начин да се увери, че Скийт ще падне върху матраците, беше да го сграбчи точно преди да е скочил и да го блъсне към идеалната точка за приземяване. Това обаче означаваше Дъсти да скочи заедно с него от покрива.
Вятърът развя дългите руси коси на Скийт, които бяха последното му останало привлекателно физическо качество. Преди няколко години той беше хубавец и привличаше като магнит момичетата. Сега организмът му беше похабен, лицето — бледо и изнурено, очите — досущ горящи въглени. Гъстите му, къдрави, златисти коси контрастираха толкова много на останалата част от външността му, че приличаха на перука.
Скийт стоеше неподвижно. Макар да беше дрогиран, той беше нащрек и бдителен и преценяваше как да се отскубне от Дъсти и да се хвърли на плочките долу.
— Винаги съм се чудил… как изглежда ангелът на смъртта — каза Дъсти, надявайки се да отвлече вниманието на Скийт или поне да спечели време.
— Защо?
