— Нали си го видял?
— Да. Ами, изглеждаше приятен.
Вятърът отнесе бялата шапка на Дъсти, но той не отклони вниманието си от Скийт.
— Приличаше ли на Брад Пит?
— Защо да прилича на него?
— Брад Пит играе ролята на смъртта в онзи филм „Запознай се с Джо Черния“.
— Не съм го гледал.
— А приличаше ли на Джак Бени? — с нарастващо отчаяние попита Дъсти.
— Какви ги говориш?
— Джак Бени играе смъртта в един много стар филм. Спомняш ли си? Гледахме го заедно.
— Не помня почти нищо. Ти имаш фотографска памет.
— Зрителна. Не фотографска. Зрителна и слухова памет.
— Виждаш ли? Я аз не си спомням дори как се нарича. Ти помниш какво си правил преди пет дни, а аз не знам какво съм ял вчера.
— Зрителната памет е само трик. И е безполезна.
На покрива плиснаха първите капки дъжд.
Дъсти мигновено долови мириса на мухъл, който се разнесе от навлажнените лишеи.
В съзнанието му пробегна ужасно видение —
— Били Кристал — рече Скийт.
— На него ли прилича ангелът на смъртта?
— Има ли нещо лошо в това?
— За Бога, Скийт, не можеш да имаш доверие на онзи тъп, сантиментален, задръстен ангел на смъртта, който прилича на Били Кристал.
— Той ми хареса — каза Скийт и хукна към ръба на покрива.
5.
От южния плаж се разнесоха приглушени експлозии. В брега се разбиваха огромни вълни, тласкани от засилващия се вятър.
Марти Роудс вървеше бързо по крайбрежния булевард на полуостров Балбоа. От едната страна имаше къщи, а от другата — плажове. Тя се надяваше дъждът да почака още половин час.
Къщите в квартала, където живееше Сюзан Джагър си приличаха. Стените бяха облицовани с посребрял от времето кедър, а капаците на прозорците бяха боядисани в бяло.
Триетажната къща на Сюзан нямаше морава отпред, нито веранда, а само малък вътрешен двор с няколко саксии с цветя, покрит с плочи и разположен зад ограда от бели колчета. Портата беше отключена и пантите изскърцаха.
По-рано Сюзан живееше на първия и втория етаж заедно със съпруга си Ерик, който използваше третия етаж за домашен офис. Но двамата се разделиха. Ерик се изнесе преди година, а Сюзан се премести горе и дава под наем първите два етажа на тиха двойка пенсионери, чийто единствен порок беше мартинито преди вечеря, а единствените домашни любимци — четири папагала.
Към третия етаж водеха стръмни стъпала. Марти стигна до площадката и над главата й прелетяха крещящи чайки, които се бяха отправили към пристанището, където щяха да се скрият от бурята.
Марти потропа, но после отключи вратата, без да чака отговор. Сюзан обикновено се колебаеше да посреща гости, защото не искаше да поглежда света отвън, затова й бе дала ключ.
Марти се подготви за предстоящото изпитание и влезе в кухнята. Щорите бяха спуснати и над мивката светеше една-единствена лампа.
В помещението не миришеше на подправки и готвено. Въздухът беше наситен с тръпчивия аромат на дезинфектанти и препарати за почистване на пода.
— Аз съм — извика Марти, но Сюзан не отговори.
Ако лампите бяха запалени, щеше да се види, че апартаментът е безупречно чист. Сюзан Джагър имаше много свободно време.
Големите прозорци, от които се разкриваше прекрасна гледка към океана, бяха закрити с плътни завеси, щори и капаци.
До преди четири месеца Сюзан беше в състояние поне да гледа света навън, макар че от шестнайсет месеца се ужасяваше от мисълта да излезе и напускаше дома си само с човек, на когото можеше да разчита за емоционална подкрепа. Огромните открити пространства предизвикваха пристъпи на фобия в нея.
Просторната всекидневна беше ярко осветена, но завесите на прозорците и неестествената тишина създаваха погребална атмосфера.
Сюзан чакаше на креслото. Беше прегърбила рамене и навела глава. С черния си пуловер и пола тя приличаше на опечалена. Съдейки по външността й, човек би предположил, че книгата в ръцете й е Библията, а не криминален роман.
— Икономът ли е убиецът? — попита Марти и седна на ръба на дивана.
— Не. Монахинята — без да вдига глава, отговори Сюзан.
— С отрова?
— Двама с брадва. Един с чук. Друг с гарота. И последния с ацетиленова горелка.
— Страхотно. Монахиня — сериен убиец.
— Под монашеските одежди можеш да скриеш много оръжия.
— Криминалните романи се промениха от времето, когато ги четяхме в гимназията.
— Но не всички са по-хубави.
Двете бяха приятелки от десетгодишни и от осемнайсет години споделяха не само криминални романи, а и надежди, опасения, радост, тъга, смях, сълзи, клюки, младежки ентусиазъм и постигнати с усилия прозрения. Но през последните шестнайсет месеца, откакто започнаха необяснимите пристъпи на агорафобия на Сюзан, те споделяха повече болка, отколкото щастливи мигове.
— Трябваше да ти се обадя — каза Сюзан. — Съжалявам, но днес няма да мога да отида на сеанса.
Това беше ритуал и Марти започна да играе ролята си.
— Разбира се, че можеш, Сюзан. И ще го направиш.
Сюзан остави книгата и поклати глава.
— Не. Ще се обадя на доктор Ариман и ще му кажа, че съм болна от грип.
— Носът ти не е запушен. И гласът ти не е дрезгав.
— По-скоро ме боли стомахът.
— Къде е термометърът? Трябва да ти измеря температурата.
— Погледни ме, Марти. Изглеждам ужасно. Лицето ми е бледо, очите — зачервени, а косата ми е като слама. Не мога да изляза в този вид.
— Гледай реално на нещата, Сюзан. Изглеждаш както обикновено.
— На нищо не приличам.
— Джулия Робъртс, Сандра Бълок и Камерън Диас биха извършили убийство, за да изглеждат като теб.
— Аз съм ненормална.
— Добре. Тогава ще сложим чувал на главата ти и ще предупреждаваме децата да не се приближават.
Сюзан наистина беше много красива — пепеляворуса коса, със зелени очи, изящно изваяни черти и безупречна кожа — и бе завъртяла главите на мнозина мъже.
— Полага ми ще се спука по шевовете. Дебела съм.
— Да, истински дирижабъл. Гигантски балон — иронично подхвърли Марти.
Макар че самоналоженото затворничество не й позволяваше други физически упражнения, освен почистване на къщата и дълги разходки по гимнастическата пътечка, Сюзан бе останала слаба и
