течащата вода започна да звучи като хор от зловещо хилещи се гласове.
Марти затвори крана. Дишането й беше обезпокоително учестено и неравномерно и се характеризираше с непогрешимата нотка на отчаяние. Всяко поемане на дъх я зареждаше с ужас, досущ кислород, подхранващ огън.
Тя можеше да избяга от банята, но силите я бяха напуснали. Коленете й се огънаха и Марти се притесни, че ще падне и ще удари главата си, затова не посмя да се пусне от мивката.
Сетне се опита да се вразуми, надявайки се да възвърне контрола си с помощта на логиката. Стъклото
Нищо в отражението й не представляваше заплаха за нея. Това не беше прозорец, през който можеше да наднича някой ухилен, ненормален тип с безумни очи. Огледалото можеше да покаже само образа на банята и на Марти.
Логиката не помагаше. В някаква тъмна територия на съзнанието й, където не бе попадала дотогава, Марти откри мрачното суеверие.
Стори й се, че съществото в огледалото придобива плътност и сила
Валит мина покрай нея и тя едва не изпищя от ужас при допира му.
Марти отвори очи и видя, че кучето я гледа умолително и същевременно загрижено.
Тя протегна ръка и докосна лабрадора.
Контактът с кучето я върна в реалността и отне поне част от парализиращото я безпокойство. Ужасът й намаля и се превърна в страх.
Валит беше плахо създание и щом нищо в банята не го беше уплашило, тогава там не съществуваше опасност. Лабрадорът близна ръката на Марти.
Черпейки смелост от Валит, тя най-после вдигна глава. Бавно, треперейки и обзета от предчувствия.
Огледалото не показа чудовище или призрак, а само бледото й лице.
Марти погледна отражението на сините си очи и сърцето й отново започна да бие като обезумяло от усещането, че се е отчуждила от себе си. Разтрепераната жена, която се беше уплашила от сянката си и бе изпаднала в паника пред перспективата да се погледне в огледалото… не беше Марти Роудс. Истинската Марти Роудс винаги съумяваше да се овладее и беше изпълнена с ентусиазъм и увереност.
— Какво става с мен?
Телефонът иззвъня. Марти отиде в кухнята, вдигна слушалката и след малко каза:
— Имате грешка.
Валит я погледна озадачено.
Марти се върна пред огледалото в банята и отново не хареса онова, което видя, но сега знаеше какво да направи.
4.
Дъсти тръгна под шумолящите палми и заобиколи жилищната сграда. Там видя Фостър Нютън, Чешита, третия член на бояджийския екип.
На колана на Фостър бе закачен уокмен, а в ушите му имаше слушалки.
Той не слушаше политически предавания, нито дискусии за проблемите на съвременния живот, а само програми за НЛО, отвличания от извънземни, съобщения по телефона от мъртви, триизмерни същества и за Снежния човек.
— Здрасти, Чешит.
— Здрасти.
Фостър грижливо изстъргваше боята от рамката на един прозорец. Загрубелите му пръсти бяха побелели от прахоляка.
— Разбра ли за Скийт? — попита Дъсти.
— Да. На покрива е — отговори Чешита и кимна.
— Преструва се, че ще скочи.
— Вероятно ще го стори.
— Наистина ли мислиш така? — изненада се Дъсти.
Нютън обикновено беше мълчалив и Дъсти очакваше, че в отговор само ще свие рамене. Но този път Чешита рече:
— Скийт не вярва в нищо.
— Той не е лошо хлапе.
— Проблемът е там, че не го бива за нищо.
Овалното лице на Фостър, дебелата му брадичка, пълните устни, червеният като череша нос и розовите страни би трябвало да му придадат вид на човек на удоволствията и развратник, ако не бяха ясните сини очи, които, уголемени от очилата с голям диоптър, бяха изпълнени с тъга.
— Празноглав е — добави той.
— Ще намери себе си.
— Престанал е да се търси.
— Голям песимист си.
— Не, реалист.
Разтревожен от мрачното предсказание, Дъсти забърза към алуминиевата стълба.
Къщата се намираше на хълм. На три-четири километра на запад се простираше Тихия океан. Както обикновено, водата беше синя, а бурните вълни блестяха във всички оттенъци на синьото, примесено с черно — отражение на заплашителното, мрачно небе. На хоризонта океанът и небето се сливаха и извиваха в огромна, тъна дъга.
Зад сградата, на около двайсетина метра под Дъсти, имаше вътрешни дворове с плочи, които представляваха по-голямата опасност от океана и задаващата се буря.
Дъсти се изкатери по стълбата и погледна към предната част на къщата.
Скийт седеше до комина, с гръб към Дъсти, и гледаше трите гарги, които кръжаха пред него. Той бе протегнал ръце, сякаш подканяше птиците да кацнат на главата и раменете му.
Дъсти се придвижи на север, докато стигна до мястото, където по-ниското ниво на покрива се снишаваше под стрехите. Той приклекна и скочи, като за миг загуби равновесие, сетне политна напред, но се подпря и не успя да падне по лице.
Дъсти застана неподвижно, съзерцавайки оранжево-кафявите керемиди, обсипани с изсъхнали лишеи. Ако завалеше, лишеите скоро щяха да станат хлъзгави и опасни. Той трябваше да стигне до Скийт и да го накара да слезе, преди бурята да се е разразила.
Дъсти започна да си проправя път към следващото ниво на покрива.
Когато най-после Дъсти стигна до последната декоративна камбанария, Скийт нито се изненада, нито се разтревожи, като го видя.
— Добро утро, Дъсти.
— Здрасти, хлапе.
Дъсти беше на двайсет и девет, само пет години по-голям от Скийт, но въпреки това се държеше с него като с дете.
— Имаш ли нещо против да седна? — попита Дъсти.
— С удоволствие бих приел компанията ти — усмихна се Скийт.
Дъсти се настани до него.
Далеч на изток се извисяваше планината Санта Ана. Облаците се бяха увили около върховете й, досущ мръсни тюрбани.
Нед Мадъруел бе разпънал голямо платнище на алеята за коли отдолу, но не се виждаше наоколо.
Служителят на охраната ги погледна намръщено. Той бе дал на Дъсти десет минути, за да свали Скийт от покрива.
