Сюзан се опита да се върне в кухнята, но Марти препречи пътя й.
— Пусни ме да вляза. Много е трудно. Истинска
— И за мен е агония.
— Глупости. — Отчаянието разми донякъде красотата на лицето на Сюзан, а зелените й очи помръкнаха от първичен ужас. — Ти изпитваш удоволствие от това, харесваш го и си луда.
— Не, аз съм гадна.
Изведнъж Сюзан престана да блъска Марти и се вкопчи в нея, търсейки подкрепа.
— По дяволите, яде ми се китайска храна.
Марти изпита завист към Дъсти, чиято най-голяма тревога беше дали дъждът ще изчака, докато приключат с боядисването.
По покрива на площадката на стълбището започнаха да барабанят едри капки дъжд.
Най-после Марти и Сюзан прекрачиха прага. Марти затвори вратата и заключи.
Фазата евакуация беше преминала. Но предстоеше по-лошото.
6.
Скийт побягна надолу по стръмния покрив, за да скочи или на дюшеците, или на плочките. Дъсти хукна след него.
На половината разстояние до ръба Дъсти го хвана. Скийт се съпротивляваше енергично, като размахваше ръце и се кикотеше като дете. Невидимият му партньор, ангелът на смъртта, сякаш го бе надарил със свръхестествена грациозност и чувство за равновесие. Но в следващия миг Дъсти падна и го повлече със себе си. Двамата се претърколиха няколко метра и се насочиха към медния водосточен улей.
Дъсти изпусна Скийт и се замисли за Марти — за уханните й черни коси, закачливата усмивка и честните очи.
Той падна по гръб на дюшеците и благодари на Бога.
Скийт също се бе приземил в безопасната зона.
Той лежеше неподвижно, заровил лице в сатена. Изглеждаше толкова крехък, че костите му сякаш бяха чупливи като яйчена черупка и се бяха строшили при падането върху пухкавите дебели дюшеци.
Дъсти се изправи на колене и го обърна по гръб.
— Къде съм? — попита Скийт.
— Не там, където искаше да бъдеш.
— В рая?
— Ще го превърна в ад за теб, мръсен наркоман — рече Мадъруел, наведе се заплашително над тях, сграбчи Скийт за пуловера и го изправи. Ако небето се раздираше от светкавици и се тресеше от гръмотевици, Мадъруел можеше да мине за Тор, скандинавският бог на бурите. — Вън си от екипа! Свършено е с теб, безнадежден несретнико!
— По-спокойно — каза Дъсти.
— Говоря сериозно, шефе. Или той ще се разкара, или повече няма да работя с теб.
— Добре. Само го пусни, Нед.
Но вместо да го остави, Мадъруел разтърси Скийт и изкрещя в лицето му, като го изпръска със слюнка:
— Печалбата ни ще се изпари, като купим нови дюшеци.
— Не съм те карал да ги изнасяш — рече Скийт.
— Не се опитвах да спася теб, тъпако.
— Непрекъснато ме обиждаш. Аз не съм ти казал лоша дума.
— Лайно.
Праволинейните като Мадъруел се лишаваха от много неща, но никога от гнева. Дъсти се възхищаваше на усилията им да водят чист живот в мръсния свят, който бяха наследили и разбираше гнева им, но понякога изпитваше досада към тях.
— Аз те харесвам, човече — рече Скийт. — Бих искал да си като мен.
— Ти си цирей на задника на човечеството — изрева Мадъруел и хвърли Скийт като чувал с боклук.
Скийт едва не се блъсна във Фостър Нютън, който минаваше покрай тях. Чешита спря, когато хлапето се строполи на плочките, погледна Дъсти и каза:
— Ще се видим утре сутринта, ако не вали.
Сетне прескочи Скийт и продължи да върви към колата си, като слушаше радиото си, сякаш всеки ден виждаше хора да скачат от покривите.
— Каква бъркотия — каза Нед Мадъруел и намръщено погледна мокрите дюшеци.
— Трябва да го заведа в клиниката — рече Дъсти на Мадъруел и помогна на Скийт да стане.
— Ще оправя всичко — увери го Мадъруел. — Само разкарай от очите ми това болно копеле.
Скийт се облегна на Дъсти. Предишната му френетична енергия, която се дължеше или на наркотиците, или на перспективата за успешно самоунищожение, бе изчезнала и той беше изтощен и заспиваше прав.
Служителят на охраната ги настигна.
— Ще трябва да подам доклад за произшествието.
— Така ли? На кого?
— До изпълнителния съвет на съюза на собствениците. С копие до компанията за управление на имуществото.
— Нали няма да ме застрелят? — попита Дъсти и подпря Скийт на микробуса.
— Не. Те никога не приемат препоръки и съвети.
— Ще поискат душата ти, Дъсти — каза Скийт, излизайки от унеса. — Познавам онези негодници.
— Може да те включат в списъка на нежеланите наемници, които предпочитат да не допускат в квартала си — рече охранителят. — Но по-вероятно ще поискат да не водиш повече това момче тук. Между другото, как са трите му имена?
— Брус Уейн — отговори Дъсти.
— Мислех, че се казва Скийт или нещо подобно.
— Това е прякорът ме — каза Дъсти, помагайки на Скийт да се качи на микробуса.
— Трябва да видя личната му карта.
— После ще ти я донеса. Сега трябва да го заведа на лекар.
— Ранен ли е?
— Съсипан е — отговори Дъсти, седна зад волана и затвори вратата. Охранителят потропа на стъклото.
Дъсти включи двигателя, отвори и попита:
— Какво има?
— По-добре наречи екипа си „цирк“ или „лудница“.
— Имаш право — каза Дъсти. — Харесваш ми.
Охранителят се усмихна.
Дъсти вдигна стъклото, включи чистачките и потегли.
7.
Сюзан Джагър слизаше по стълбите на къщата, като с дясната ръка се подпираше на стената, а с лявата стискаше лакътя на Марти. Тя бе навела глава, пристъпваше предпазливо и се бе съсредоточила в краката си. Лицето й бе пребледняло като на мъртвец, челюстите й бяха стегнати, а зелените й очи бяха напрегнати и обсебени, сякаш бе видяла призрак.
— Какво му е на въздуха? — треперейки, попита Сюзан.
— Нищо.
— Трудно се диша. Сгъстен е. Мирише странно.
— От влагата е. Аз мириша. Имам нов парфюм.
