— Ти? Парфюм?
— И аз изживявам женски мигове.
— Толкова сме уязвими, когато сме на открито.
— Колата е наблизо.
— Навън може да се случи всичко.
— Нищо няма да се случи.
— И няма къде да се скрием.
— Няма от какво да се крием.
Същият разговор се повтаряше два пъти седмично на отиване и на връщане от терапевтичните сеанси.
Двете стигнаха до външната врата. Дъждът се усили.
— Всичко навън е толкова странно. Не е като преди — каза Сюзан.
— Нищо не се е променило. Само има буря.
— Светът е различен. И не е по-хубав.
Марти очевидно беше под въздействието на започващата буря, или на обърканата си приятелка, защото докато вървяха към колата, започна да осъзнава, че денят наистина е странен, но не можа да си обясни каква е причината. Локвите приличаха на черни огледала, пълни с образи, които я обезпокоиха. Разлюлените от вятъра палми съскаха, свистяха и шумоляха, предизвиквайки първичен страх в сърцето й. Пясъкът на брега вдясно беше гладък и белезникав като кожата на огромен, свиреп звяр, а във всяка къща вляво сякаш се разразяваше своеобразна буря, докато образите на носещите се по небето облаци се отразяваха в стъклата на прозорците.
Марти изпита безпокойство от това странно усещане за заплаха в природата, но повече се разтревожи от реакцията си. Сърцето й ускори ритъма си от необяснимото желание да се предаде на магическата енергия на лошото време. Изведнъж Марти се уплаши от някаква тъмна, потенциална опасност, която не можеше да определи. Тя се страхуваше да не загуби хладнокръвие, да не изпадне в умопомрачение и после, когато дойде на себе си, да установи, че е извършила нещо ужасно и неописуемо.
За пръв път в живота й хрумваха такива странни мисли.
Тя си спомни, че сокът от грейпфрут, който изпи на закуска, беше необикновено тръпчив и се запита дали в него нямаше нещо. Може би страдаше от хранително отравяне, предизвикващо не физически, а психични симптоми.
И тази мисъл беше странна. Вероятността сокът да е отровен не беше по-реално обяснение от предположението, че ЦРУ изпраща послания до съзнанието й с помощта на микровълнов предавател. Ако продължеше да разсъждава по този начин, Марти скоро щеше да си сложи алуминиев шлем, за да се предпази от промиване на мозъка от разстояние.
Докато вървяха към колата, Марти черпеше толкова емоционална подкрепа от Сюзан, колкото й даваше, надявайки се, че приятелката й не усеща това.
Тя отвори вратата и помогна на Сюзан да се качи в червения понтиак, сетне заобиколи от другата страна и седна зад волана.
Дъждът барабанеше силно по покрива на колата, досущ тропот на конски копита, сякаш четиримата конника на апокалипсиса — Чума, Война, Глад и Смърт — препускаха в галоп и се приближаваха към тях.
Марти бръкна в джоба си и извади ключовете.
Неочаквано вниманието й се съсредоточи върху ключа за стартера, който изведнъж й се стори зловещо заострен. Зъбците й напомниха за ножа с формата на полумесец в кухнята на Сюзан.
Този обикновен на вид ключ беше потенциално оръжие. Съзнанието на Марти се изпълни с образи на кървавите поражения, които ключът можеше да нанесе.
— Какво има? — попита Сюзан, макар че бе навела глава и затворила очи.
Марти пъхна ключа в стартера и се опита да прикрие душевния си смут. Ръцете й трепереха.
— Не можах да намеря ключа. Но сега всичко е наред.
— Ами, ако се случи нещо и не мога да се прибера вкъщи? — разтревожи се Сюзан.
— Ще се грижа за теб — обеща Марти, макар че поради странното си състояние, обещанието й можеше да се окаже голословно.
— Ами, ако нещо се случи с
— Нищо няма да ми се случи — заяви Марти и включи чистачките.
— С всеки може да се случи нещо. Виж какво стана с мен.
— Дръж се. Скоро ще бъдем в лекарския кабинет.
— Не, и ако катастрофираме.
— Аз съм добър шофьор.
— Колата може да се повреди.
— Колата е в отлично състояние.
— Вали като из ведро. Ако улиците се наводнят…
— Или ни отвлекат грамадни, лигави марсианци и ни принудят да се чифтосваме с отвратителни същества, подобни на октоподи.
— Улиците на полуострова
— По това време на годината Снежния човек обикаля пристанището и отхапва главите на непредпазливите граждани. Дано колата ни не се повреди, докато минаваме оттам.
— Много си злобна.
— Адски съм злобна.
— Жестока.
— И отвратителна.
— Закарай ме вкъщи.
— Няма.
— Мразя те.
— Аз пък те обичам.
— По дяволите — отчаяно каза Сюзан. — И аз те обичам.
— Не казвай нищо повече.
— Тези излияния са толкова мъчителни.
— Знам, миличка.
— Ами, ако ни свърши бензинът?
— Резервоарът е пълен.
— Не мога
— Но ти дишаш, Сюзан.
— Но въздухът е… лепкав и тежък като тиня. И гърдите ме болят. И сърцето.
— Мен пък ме боли задникът.
— Много си гадна.
— Не казваш нищо ново.
— Мразя те.
— Аз пък те обичам — търпеливо каза Марти.
Сюзан се разплака.
— Не издържам повече.
— Остава още малко път.
— Ненавиждам се.
Марти се намръщи.
— Никога не казвай това. Дори не си го помисляй.
— Мразя онова, в което се превърнах. Непрекъснато се страхувам и треперя.
Очите на Марти се замъглиха от сълзи на състрадание. Тя започна да мига, за да проясни зрението си.
От Тихия океан се носеха черни облаци и денят помръкна, сякаш настъпваше нощ. Фаровете на колите посребряваха мокрия асфалт.
