— Откъде си научил всичко това?
— Ами, първо от Интернет. — Скийт се изправи и приглади влажните си коси с кокалестите си пръсти. — Проверих историята на преподавателския състав в Рътгерс в уебстраницата им. Всички, които са преподавали там. После в Принстън. Родителите му не са били професори в нито един от двата университета. Имам предвид,
С непогрешима нотка на гордост в гласа, Скийт разказа за мъчителния път, по който бе стигнал до истината за баща си. Разследването явно бе изисквало значителни усилия, творческо мислене и трезва логика.
Дъсти се възхити на това уязвимо хлапе, което макар и съсипано от живота и от пристрастяването си, бе съумяло да се съсредоточи достатъчно дълго време, за да свърши тази работа.
— Полковник Фарнър е умрял отдавна — продължи Скийт. — Но Луан е още жива. Тя е на седемдесет и осем години и живее в Каскейд, Колорадо.
— Баба ти?
— До преди седмица не знаех, че съществува. Два пъти говорих с нея по телефона. Много е мила. Сърцето й се скъсало, когато единственото й дете е отнело живота си.
— Защо го е направил?
— Политически убеждения. Не ме питай какво означава това.
— Сменял е убежденията си като носни кърпи. Трябва да е било нещо друго.
— Не и според Луан.
Гордостта от извършеното, която бе дала на Скийт сили да се изправи и да вдигне брадичка, вече не бе достатъчна, за да го крепи. Той постепенно се свлече надолу на седалката и са затвори като костенурка в мокрите, вдигащи пара гънки на дрехите си.
— Не можеш да си позволиш отново да плащаш за клиниката — каза Скийт, докато Дъсти зави в паркинга на „Нов живот“.
— Не се притеснявай. Имам две големи поръчки. Пък и видеоигрите на Марти ще донесат много пари.
— Не знам дали отново ще издържа на програмата.
— Ще издържиш. Преди малко скочи от покрив. Рехабилитацията ще бъде фасулска работа за теб.
Частната клиника приличаше на корпоративен щаб на преуспяваща верига от ресторанти за мексиканска храна — двуетажна хасиенда с две сводести лоджии на първия етаж и покрити балкони на втория. Около колоните и арките се виеше бугенвилия. Стремежът към съвършенство беше толкова агресивен, че резултатът беше неестествен като в Дисниленд, сякаш всичко от тревата до покрива бе направено от пластмаса. Дори мръсният дъжд имаше блясък на изкуствено злато.
Дъсти спря близо до входа, в зоната, запазена за прием на пациенти, и изключи чистачките, но не угаси двигателя.
— Каза ли му какво си научил?
— На добрия ми, стар татко ли? — Скийт затвори очи и поклати глава. — Не. Достатъчно е, че аз знам.
Всъщност Скийт се страхуваше от професор Колфийлд. И може би имаше основателна причина.
— Каскейд, Колорадо — каза той, произнасяйки думите така, сякаш това беше име на вълшебно място, където живееха магьосници, грифони и еднорози.
— Искаш ли да отидеш там и да видиш баба си?
— Твърде е далеч. Пътуването ще бъде трудно. Вече не мога да шофирам.
Поради многобройни нарушения на правилника за движение шофьорската книжка на Скийт бе отнета и той ходеше на работа с Фостър Нютън Чешита.
— Щом изкараш програмата, ще те закарам в Каскейд да се запознаеш с баба си.
Скийт отвори очи.
— О, ще бъде рисковано.
— Не съм толкова лош шофьор.
— Имам предвид, че хората те разочароват. С изключение на теб и Марти. И на Доминик. Тя никога не ме е разочаровала.
Доминик беше доведената им сестра от първия съпруг на майка му. Тя страдаше от синдрома на Даун и бе починала в невръстна възраст. Никой от двамата не я познаваше, макар че Скийт понякога ходеше на гроба й. Той я наричаше
— Хората винаги те разочароват — повтори Скийт, — затова не е разумно да очакваш твърде много.
— Каза, че баба ти била мила жена. И баща ти очевидно я е ненавиждал. Това е добър знак. А ако се окаже лоша, аз ще бъда с теб и ще й строша краката.
Скийт се усмихна и се втренчи в дъжда. Ясно си представяше идеалната картинка на Каскейд, Колорадо, която вече бе нарисувал във въображението си.
— Тя каза, че ме обича. Дори не ме познава, но го каза.
— Нали си й внук — рече Дъсти и изгаси двигателя.
Очите на Скийт бяха кръвясали о подпухнали, сякаш бе видял твърде много болезнени неща. Но усмивката на бледото му, изнурено лице беше искрена.
— Ти си ми нещо повече от доведен брат.
Дъсти допря глава до челото му и двамата седяха известно време така, без да разговарят.
После слязоха от микробуса.
9.
В чакалнята на доктор Ариман имаше четири стола с дърворезба и черни, кожени седалки и две масички. Подът бе от черен гранит, а стените — боядисани в цвят, подхождащ на медния оттенък на дървото.
Единствените предмети на изкуството бяха две картини в стил арт деко.
Както обикновено, Сюзан видимо се успокои, когато прекрачи прага на чакалнята. Тя вдигна глава, изправи рамене и започна да си поема дълбоко въздух, сякаш бе излязла на повърхността от дълбоко, студено езеро.
Марти също изпита облекчение. Безпокойството й, което нямаше определен източник, намаля, когато влязоха в чакалнята.
Дженифър, секретарката на доктор Ариман, говореше по телефона, но им махна.
Вратата на вътрешната чакалня се отвори безшумно. Сякаш информиран по телепатичен път за пристигането на пациентката си, доктор Ариман излезе от кабинета си. Той беше безупречно облечен в тъмносив италиански костюм и се движеше с лекотата и грациозността на атлет професионалист.
Доктор Ариман беше на четирийсет и няколко години, висок, със слънчев загар, прошарени коси и красив. Макар че кафявите му очи бяха необикновено проницателни, погледът му не беше изпитателен или предизвикателен, а искрен и окуражаващ. Той не приличаше на бащата на Марти, но също като него проявяваше неподправен интерес към хората и излъчваше приветливост, спокойствие и увереност.
Вместо да засили агорафобията на Сюзан, като загрижено я разпита как е съумяла да се справи с пътуването от дома й до кабинета му, доктор Ариман заговори красноречиво за красотата на бурята, сякаш дъждовното утро беше прекрасна картина на Реноар. Докато той описваше удоволствието от разходката в дъжда, студът и влагата започнаха да изглеждат успокояващи като слънчев ден на плажа.
Сюзан се усмихна. Безпокойството изчезна от лицето й, но очите й останаха тревожни. Тя вече не се движеше като старица, а като младо момиче и явно не се страхуваше от гледката към брега, откриваща се от големите прозорци на четиринайсетия етаж.
Както винаги, Марти бе смаяна от мигновеното успокояващо въздействие, което психиатърът имаше върху Сюзан и реши да не споделя притесненията си с него. Но после, преди доктор Ариман да покани Сюзан в кабинета, тя го попита дали може да поговорят.
— Тревожа се за нея, докторе — тихо каза Марти, след като Сюзан влезе в кабинета.
Усмивката му беше успокояваща.
