Доктор Дж. Слоун Фоувъл — изключителният психиатър, изповедник и стълб на нравствената извисеност — продължаваше: „Накрая започнах един дълъг и труден процес, използвайки най-изтънчени и разнообразни методи, с помощта, на който да накарам пациента Ч да осъзнае идеята за нравствеността и да приеме собствената си вина. Ако той се окаже способен да развие истинско чувство за вина по отношение на това, което е сторил, тогава вината може да бъде облекчена впоследствие посредством прилагането на класическа терапия. Сигурно тогава ще бъде възможно и пълното му излекуване.“ Чейс пъхна обратно материалите в кафявия плик и го захвърли под седалката.
Беше потресен от мисълта, че бе прекарал толкова много време под грижите на лекар, който нито го разбираше, нито имаше способността да го разбере. За един доста дълъг период от време Бен вярваше, че другите могат да го спасят, но спасението можеше да дойде или от Бога, или от самия него. Обаче след онова, което преживя в Югоизточна Азия, вече не беше напълно сигурен в Господ.
Гражданският архив, който бе разположен в подземния етаж на кметството, представляваше образец за акуратност. Просторното помещение бе разделено на две от стъклена преграда, зад която три жени печатаха на пишещите си машини с такава бързина и ритъм, като че ли бяха част от някакъв симфоничен оркестър. Чейс се облегна на щанда за посетители и зачака да му обърнат внимание.
Най-пълната и най-възрастната от жените — на табелката, поставена на бюрото й, пишеше „Нанси Онюфьр, администратор“ — стигна до края на страницата, извади я от пишещата машина и я сложи в контейнера с подобни формуляри.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
Той вече бе решил да използва похвата, който най-вероятно прилагаше и Съдията, докато се ровеше из личния му живот. Затова каза:
— Проучвам семейната история. Ще ми разрешите ли да погледна в градските архиви?
— Естествено — отвърна му Нанси Онюфър. Тя стана от стола си, заобиколи бюрото си, отиде до вратата в края на помещението и му отвори. Даде му знак и Бен се запъти към нея.
Останалите две жени продължиха да пишат на машините си със скоростта на картечница. Изглежда, в Градския архив работата кипеше с пълна сила, за разлика от повечето държавни учреждения. Това обаче надали се дължеше на нещо друго освен на строгия контрол, който упражняваше Нанси Онюфър над подчинените си. Нещо в нея напомняше на Чейс за сержантите, които обучаваха новобранците в казармата.
Той я последва в помещението отвъд стъклената преграда, където се намираха бюрата и писалищата на чиновниците. През един противопожарен изход влязоха в голяма стая, на чиито стени имаше стелажи, отрупани с дебели папки. Други папки, подредени на купчини, се намираха в средата на стаята, а в единия край на помещението имаше изподраскано писалище с три дървени стола.
— Всички папки са надписани — каза отсечено Нанси Онюфър. — Секцията вдясно съдържа свидетелствата за раждане, тук са смъртните актове, архивът на отдела по здравеопазване е ей-там, а разрешенията за баровете и ресторантите са в онзи ъгъл. На рафтовете отсреща пазим копия от данните на наборните комисии, а до тях са протоколите по бюджета на Градския съвет за последните трийсет години. Започнахте да се ориентирате, нали? В зависимост от съдържанието информацията във всяка папка е подредена по абучен ред или по хронология. Всичко, което разместите, трябва да оставите на тази маса. Не се опитвайте да го връщате обратно, това е моя работа и аз я върша по-добре от вас. Без да се обиждате.
— Няма проблеми.
— Нямате право да изнасяте нищо от тази стая. Ако ви е необходимо, асистентките ми ще направят фотокопия на тези документи, които ви интересуват. В случай че нещо изчезне от това помещение, ви чака глоба от пет хиляди долара и две години затвор.
— Уха…
— И да не пушите!
— Аз не пуша.
— Това е добре.
Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
Значи и Съдията е попаднал тук толкова лесно! Чейс се надяваше, че има някаква процедура по регистрацията на онези, които идват да се ровят в архива. Имайки предвид експедитивността на Нанси Онюфър и законите срещу кражба на документите, изобщо не беше за чудене, че в учреждението почти нямаше посетители.
Той намери своето свидетелство за раждане, както и протокола, с който Градският съвет бе гласувал да се организира галавечеря в негова чест. В копието от военното си досие откри всички факти около явяването си на наборни комисии и одобряването за военна служба.
Лесно. Твърде лесно.
Когато напусна помещението с папките, Нанси Онюфър го попита:
— Намерихте ли онова, което търсехте?
— Да, благодаря ви много.
— Няма нищо, господин Чейс — каза тя и му обърна гръб, връщайки се към работата си.
Бен спря.
— Познавате ли ме?
Тя го погледна и се усмихна.
— Всички в този град ви познават.
Той се приближи до бюрото й.
— Ако не знаехте кой съм, щяхте ли да ме попитате как се казвам и да ми поискате документ за самоличност, преди да ме допуснете до архива? — попита той.
— Естествено. Никой не е откраднал нищичко оттук за последните дванайсет години, през които работя в архива, но аз продължавам да записвам всеки, който идва. — Тя потупа бележника на края на бюрото си. — Веднага вписах и вашето име.
— Може да ви прозвучи странно, но бихте ли могли да ми кажете кой е идвал тук във вторник? — Бен забеляза, че госпожа Онюфър се колебае, и бързо добави: — Виждате ли, постоянно ме безпокоят разни репортери, а аз не желая да се вдига шум около името ми. Те май вече разгласиха за мен всичко, което може да бъде разгласено. Подочух, че един местен журналист пише серия статии за мен за голямо национално списание, но без моето съгласие, и бих искал да разбера дали е бил тук миналия вторник.
Бен си мислеше, че лъжата му е съшита с бели конци, но госпожа Онюфър се хвана. Та той беше герой от войната все пак!
— Сигурно е много досадно. Но журналистите са си такива — никога не те оставят на мира. Не виждам нищо лошо в това да ви кажа кой е посещавал архива във вторник. В списъка с посетители няма нищо секретно. — Тя разгърна бележника си.
— Само девет души са били тук. Тези двамата са от една архитектурна фирма и проверяваха нещо, свързано с водата и електричеството по проектите, които изготвят. Познавам ги. Тези четирите са жени, а вие търсите мъж, поради което ги игнорираме. Значи остават трима — този, този и този.
Тя му посочи имената, а Чейс се престори, че се опитва да си спомни.
— Не… Мисля, че… Май не е нито един от тях.
— Мога ли да ви помогна с нещо друго?
— Само имената им ли записвате, или изисквате и личните им карти?
— Винаги искам документи за самоличност, освен, ако не познавам човека.
— Е, благодаря ви все пак за помощта.
Нанси Онюфър затвори бележника си, усмихна се на Чейс и се върна към печатането.
Когато той напусна Съдебната палата, вече беше пет без петнайсет. Умираше от глад, затова влезе в ресторанта „Дайъмънд Дел“ — едно от любимите му заведения, когато беше ученик.
Беше изненадан от апетита си. Докато седеше в колата си, излапа два сандвича със сирене, голямо количество картофи и зелева салата, поливайки всичко това обилно с пепси. Това бе повече от количеството, което бе консумирал за цял ден през изминалата година.
След като се нахрани, влезе в най-близката телефонна кабина и намери телефонните номера на тримата мъже, посещавали архива във вторник. Когато се обади на първия, попадна на жена му. Тя му даде
