можеше честичко да навестява родителите си, да се вижда със старите си приятели от гимназията, както и да се среща с момичето, което означаваше всичко за него, преди Виетнам да преобърне живота му.
Сега, докато паркираше пред административната сграда, университетският комплекс му се стори странно и непознато място като че ли не бе прекарал четири години в тези аудитории и не бе избродил всички пътечки под гъстия балдахин от върби и брястове. Тази част от младостта му бе откъсната завинаги от него, защото се намираше отвъд кървавата река на войната, която бе наводнила живота му. За да се докосне отново до тези спомени и настроения, трябваше да прекоси тази мътна река и да излезе на другия бряг, където го чакаше миналото му… но за нищо на света не искаше да предприема такова пътешествие.
Чейс намери отдела по регистрация на студентите и когато администраторът се обърна към него, реши, че истината навярно ще излезе най-доброто решение.
— Бих искал да разбера кой е бил тук и е разпитвал за мен миналата седмица. Имам известни проблеми с човека, който се е ровил в миналото ми… ами, безпокои ме.
Администраторът беше дребничък, блед, нервен мъж с акуратно подрязани мустаци. Той непрекъснато взимаше най-различни неща от бюрото пред себе си — химикалки, моливи, бележник, учебни програми, разписания на часовете и какво ли още не — повъртяваше ги в ръцете си и ги оставяше на друго място. Представи се като Франклин Браун и каза, че е горд да се срещне с толкова изявен и прославен възпитаник на университета.
— Знаете ли колко хора разпитваха за вас през последните месеци, господин Чейс? Десетки. Особено след като ви връчиха медала за храброст.
— Имате ли имената и адресите на тези, които са се интересували от мен?
— О, ама, разбира се! Както навярно знаете, ние предоставяме информация само на перспективни работодатели, и то единствено в случаите, когато студентите изрично са разрешили това.
— Този човек вероятно се е представил като доста надежден бизнесмен — каза Бен. — Извънредно убедителен е. Можете ли да ми кажете кой е идвал тук във вторник?
— Може да е поръчал информацията по пощата. Повечето запитвания, които получаваме, пристигат по пощата. Всъщност малко хора идват лично тук.
— Не. Мисля, че не е имал време да го направи по пощата.
— Един момент тогава — каза Браун. Той измъкна дебела папка от шкафа, остави я на бюрото си и започна да я разлиства. — Във вторник е идвал само един човек.
— И как се казва?
Докато четеше името му, администраторът посочваше с пръст вписаните му данни.
— Ерик Бленц, механата в „Гейтуей Мол“. Това е в града.
— Знам го къде е — рече Чейс.
Грабвайки една химикалка, с която припряно започна да си играе, Браун попита:
— Това ли е? Той ли е човекът, когото търсите?
— Вероятно става дума за същия журналист, но мисля, че името Бленц е измислено. Спомняте ли си го как изглежда?
— Разбира се — отвърна администраторът. — На ръст беше почти колкото вас, много слаб, леко прегърбен в раменете.
— Възраст?
— Трийсет и осем-четирийсет години.
— А лицето му? Спомняте ли си лицето му?
— Много аскетични черти — каза Браун. — Пъргави очи. Погледът му се местеше от една от асистентките ми към друга, после към мен, сякаш не можеше да ни се довери. Лицето му беше изпито, а тенът му — нездрав. Носът му беше голям, но тънък — много тънък.
— Коса?
— Светла. Доста рязко разговаряше с мен, беше припрян и високомерен. Много спретнато облечен, обувките му бяха лъснати до блясък. Когато го попитах за името му, той се наведе, взе химикалката ми, обърна регистрационната книга и сам написа името и адреса си, понеже както сам каза, редовно грешали името му.
Чейс беше изумен.
— Как така го запомнихте с толкова големи подробности? — попита.
Браун се усмихна, повъртя химикалката между пръстите си, после я остави и вдигна дебелата папка.
— През вечерите и уикендите, особено през лятото, с жена ми устройваме спектакли в театър „Рампа“. Това е единственият свестен театър в града — може би сте посещавали някои представления там, когато сте били ученик. Както и да е, аз имам роли в повечето от нашите спектакли и затова постоянно изучавам хората, за да запомням различни изражения, гримаси и маниери.
— Навярно сте много добър на сцената — каза Бен.
Браун се изчерви.
— Не особено. Но актьорството ми е голяма страст. Не изкарваме много пари оттам, но докато театърът не фалира, мога да си позволя това удоволствие.
Докато крачеше към колата си, Бен се опита да си представи Франклин Браун на сцената, пред публика — ръцете му треперят, лицето му е още по-бледо, а потребността ръцете му да вършат нещо е още по-изострена от светлината на прожекторите. Може би нямаше нищо чудно в това, че театър „Рампа“ не носеше големи приходи.
Чейс се настани в колата си, отвори бележника си и се вгледа в списъка, който бе направил, опитвайки се да намери някакво потвърждение, че Съдията в действителност е Ерик Бленц, собственик на механа. Напротив. Нали на всеки, който подаваше молба за разрешително за продажба на алкохол, му вземаха отпечатъците? Пък и човек, който притежаваше преуспяващо заведение като механата в „Гейтуей Мол“, надали щеше да кара прост фолксваген.
Имаше само един начин да открие истината. Той запали двигателя и потегли към града, питайки се как ли ще го посрещнат в механата на Ерик Бленц?
9
Механата представляваше неумела имитация на алпийска кръчма — нисък таван с изпъкнали греди, бели, измазани с хоросан стени, тухлен под и тежки маси от тъмен бор. Шестте прозореца, гледащи към алеята, имаха дебели червени стъкла и едва пропускаха светлината. Покрай стените се виждаха закътани сепарета, където посетителите можеха да се усамотят. Чейс седна в едно от по-малките сепаренца в задната част на заведението, откъдето бе в състояние да наблюдава бара и входа на механата.
Жизнерадостна кръглолика блондинка с къса кафява пола и блузка с дълбоко деколте се приближи до масата му, запали фенера над главата му и го попита какво желае. Бен си поръча уиски с лимон.
В шест вечерта заведението беше сравнително безлюдно. Освен Бен в механата имаше три двойки и една жена, която седеше сама на бара. Нито един от посетителите не отговаряше на описанието, получено от Франклин Браун, и Чейс не обръщаше особено внимание нито на тях, нито на застаряващия барман с оплешивяващо теме и изпъкнало шкембе, чиято бързина и сръчност при боравенето му с бутилките бяха удивителни. Навярно бе всеобщ любимец на сервитьорките.
Възможно бе Бленц да не посещава често своята механа, макар че ако беше така, то това би било изключение от нравилото. Все пак в този бизнес се въртяха доста пари в брой, поради което повечето собственици обичаха да обикалят заведенията си и да наглеждат персонала.
Бен беше изнервен. Гърбът му бе потънал в дълбокото сепаре, но ръцете му лежаха на масата, здраво свити в юмруци. Опитваше се да се отпусне, казвайки си, че е възможно да прекара часове тук в чакане на Бленц, но тялото му не му се подчиняваше.
След второто уиски с лимон поиска да погледне менюто и се спря на телешка пържола с печени на фурна картофи, учудвайки се на апетита си — все пак бе хапнал обилно в онова ресторантче.
Когато привърши с вечерята си малко след девет часа, Чейс най-накрая се осмели да попита келнерката, дали господин Бленц ще се появи тази вечер.
Тя огледа претъпканото вече помещение и посочи към един набит мъж, седнал на бара.
