Гленда реши да смени темата.
— Спомняте ли си нещо — каквото и да е — за първия учител? Например къде е живял? Майк не е ли ходил при него на уроци?
— Мисля, че се сещам — каза Лора Карнс. — Май беше в онзи чудесен квартал в западната част на града, с всичките онези елегантни къщички…
— „Кресънт Хайтс“? — попита Гленда.
— Точно така.
Изведнъж Хари отвърна поглед от телевизора и се взря някъде над главата на жена си, изричайки:
— Майко, човекът не се ли казваше Лупински, Лепенски или нещо такова, а?
— Да, татко, прав си. Лински — така беше. Да, Лински.
— Ричард? — изхъхри Хари.
— Точно така, татко. Ричард. Ричард Лински.
— Но той никак не беше добър — каза Хари, обръщайки се към стената. — Затова му намерихме втори учител и оценките на Майкъл се повишиха. Той беше добро момче.
— Някога беше добро момче, татко! Знаеш, че не го обвинявам за нищо. Ние също носим голяма вина за него.
— Сигурни ли сте, че се е казвал така? — попита Гленда.
— Абсолютно — рече Лора. — Ричард Лински. Майкъл изобщо не го харесваше.
— Майкъл беше добро момче, майко — каза Хари Карнс, а в очите му проблеснаха сълзи.
Лора побърза да изрече:
— Да не обвиняваме повече сина си, татко. Съгласна съм. Той не беше лош.
— Едно дете не е виновно за грешките си, майко.
— Вината е и наша, татко. Ако Майкъл не беше идеален, това бе, защото и ние самите не сме идеални.
Говорейки все едно на евангелиста от телевизора, Хари каза:
— Не можеш да възпиташ едно набожно дете, ако ти самият си вършил лоши неща.
От мисълта, че двойката може да се впусне в поредната серия сълзливи изповеди, в които нямаше повече смисъл от думите по гоблените, на Бен му се повдигаше. Той се изправи и хвана ръката на Гленда, докато и тя се надигаше от мястото си.
— Съжаляваме, че ви накарахме да си припомните отново всички тези неща — каза Чейс.
— Няма за какво — отвърна му Лора. — Спомените смиряват.
Един от цитатите на стената изведнъж привлече вниманието му:
„И СЕДЕМТЕ ГРЪМОТЕВИЦИ ИЗДАДОХА СВОИТЕ ГЛАСОВЕ“
— Госпожо Карнс — започна Бен, — сама ли сте бродирали тези гоблени?
— Да. Бродирането ми помага да не отделям ръце от Божието дело.
— Прекрасни са. Обаче се чудех… какво точно означава този?
— Седемте гръмотевици, които изтрещяват едновременно — изрече тихо тя без плам или религиозна жар, а с изнервящо спокоен и властен тон, сякаш онова, което казваше, имаше изключително дълбок смисъл. — Точно така ще стане. И тогава ще разберем защо е трябвало да даваме най-доброто от себе си. Ще ни се прииска да сме били по-добри, много по-добри, когато седемте гръмотевици изтрещят наведнъж.
На входната врата госпожа Карнс попита:
— Върши ли Господ своето дело чрез вас, господин Чейс?
— Не върши ли Той своето дело чрез всички нас?
— Не. Някои от нас не са достатъчно силни. Но вие — вие Негова ръка ли сте, господин Чейс?
Бен не знаеше как да й отговори.
— Не мисля, госпожо Карнс.
Тя ги последва по алеята.
— Аз обаче смятам, че е така.
— Тогава пътищата Господни са още по-неведоми, отколкото сме и подозирали.
— Сигурна съм, че сте Негова ръка.
Прежурящото следобедно слънце излъчваше адски зной, но Лора Карнс продължаваше да всява ледени тръпки в душата на Бен. Той й обърна гръб, без да каже нито дума повече.
Жената продължаваше да стои на алеята и да се взира в тях, докато се отдалечаваха с очукания мустанг.
През целия ден Бен караше напосоки, завиваше на всяка пряка и се оглеждаше през цялото време да не би някой да ги следи. До този момент обаче нито той, нито Гленда бяха забелязали „опашка“.
Трябваше им телефонен автомат. Когато Бен зърна един, веднага паркира до него.
На пода на кабината цяла армия от мравки се бе заела с един умрял бръмбар, опитвайки се да го премести.
Гленда застана до отворената врата, докато Чейс търсеше в телефонния указател телефона на Ричард Лински. Името фигурираше в списъка. Адресът бе „Кресънт Хайтс“.
Гленда порови в портмонето си и му даде дребни. Бен пусна монетите и набра номера.
Телефонът иззвъня два пъти. След това мъжки глас изрече:
— Ало?
Бен не отговори.
— Ало? — повтори Ричард Лински. — Кой се обажда?
Бен тихо затвори.
— Е? — попита Гленда.
— Това е той. Истинското име на Съдията е Ричард Лински.
11
Стаята в мотела беше малка, изпълнена с жуженето на климатичната инсталация, монтирана в горната част на прозореца.
Бен затвори вратата и провери ключалката. Пробва веригата; стори му се здраво закрепена.
— Ако останеш тук, ще бъдеш в безопасност — каза той. — Лински няма как да знае къде си.
За да избегнат възможността Съдията да ги проследи, те не се върнаха в апартамента й да вземат какъвто и да е багаж за нея. Ако всичко протечеше добре, и без това нямаше да се наложи да останат за по-дълго от една нощ. Мотелът представляваше само временна спирка между самотата на миналото и онова, с което бъдещето можеше да ги дари.
Седнала на ръба на леглото, с розовите си чорапки и двете опашки, с които приличаше на момиченце, тя каза:
— Трябва да дойда с теб.
— Аз съм преминал през бойна подготовка, а ти — не. Толкова е просто.
Гленда не го попита защо не се е обадил в полицията. С информацията, с която се бяха сдобили, детектив Уолъс щеше да се съгласи поне да разпита Лински — и ако той беше убиецът, доказателствата щяха да свършат останалото. Всеки друг би му задал този въпрос — но тя не беше като останалите.
Навън бе паднала нощта.
— По-добре да тръгвам — каза той.
Тя стана от ръба на леглото и се притисна в обятията му. Той я прегърна силно.
По някакво мълчаливо взаимно съгласие те не се целунаха. Целувката означаваше обещание. Въпреки професионалните си бойни умения той можеше и да не се завърне жив от къщата на Лински. Поради тази причина не искаше да й дава обещания, които можеше и да не спази.
