Когато отново се обърнах към масата, Ози сервираше нова порция картофи в чинията ми.
— Никога преди не ме е зяпал така — казах аз.
— И докато бяхме в кухнята, те гледаше така.
— Не го видях в кухнята.
— Издебна те и се промъкна вътре, отвори си с лапа вратата на шкафа под мивката и се скри там.
— Трябва да е бил доста пъргав.
— О, Од, той се държа като царя на всички котки. Беше бърз като светкавица и съвсем безшумен. Толкова бях горд с него. Щом влезе в шкафа, подпря с тялото си вратата, за да е открехната, и те наблюдава оттам през цялото време.
— Защо не ми каза?
— Защото исках да видя какъв ще е следващият му ход.
— Вероятно нещо, свързано с обувки и урина.
— Едва ли. Това е нещо ново за него.
— Още ли е на гредата?
— Да.
— И още ме гледа?
— Втренчено.
— Искаш ли сладки?
— Нещо си загубих апетита.
— Не ставай глупав. Заради Честър ли?
— Сигурно и той е намесен по някакъв начин. Сега си спомням как и преди веднъж ме гледаше толкова напрегнато.
— Припомни ми.
— Август — изрекох с дрезгав глас.
Ози посочи с вилицата нагоре.
— А, имаш предвид призрака.
Миналия август открих, че също като мен Страшният Честър може да вижда неспокойните души, витаещи на този свят, преди да се пренесат в отвъдното. Тогава той по същия начин гледаше втренчено духа.
— Ти не си мъртъв — увери ме Ози. — Здрав си като тази маса, макар че не можеш да се сравняваш с мен.
— Може би Честър знае нещо.
— Скъпи Од, понеже понякога си толкова наивен, давам ти гаранция, че той знае много повече от теб. Какво имаш предвид?
— Че скоро ще дойде и моят ред.
— Сигурен съм, че не става дума за нещо толкова апокалиптично.
— И какво е според теб?
— Носиш ли мъртви мишки в джобовете си?
— Само един умрял мобилен телефон.
Ози ме изгледа загрижено. Той ми е прекалено голям приятел, за да ме глези и да крие истината от мен.
— Е, ако редът ти ще дойде скоро, тогава имаш още по-сериозна причина да хапнеш от сладките. По- подходящо ядене за последно, при това с ананас, здраве му кажи.
Единайсета глава
Когато предложих да му помогна да прибере масата и да измие чиниите, Малкият Ози — който в интерес на истината е с двайсет и пет килограма по-тежък от баща си, Големия Ози — отказа и махна великодушно с намазаната с масло филия.
— Досега са минали само четирийсет минути. Никога сутрин не оставам на масата по-малко от час и половина. Докато закусвам и пия кафето си, измислям най-интересните сюжети за романите си.
— Трябва да пишете кулинарни книги.
— Вече съм написал достатъчно романи за готвачи, които се правят на детективи, и за кулинарни експерти, които се правят на детективи…
В една от поредиците на Ози главният герой е дебел детектив, който има стройна сексапилна жена, лудо влюбена в него. Ози никога не е бил женен.
Другата му поредица е за приятна детективка, която страда от цял списък с нервни заболявания и булимия. Вероятността Ози да се разболее от булимия е равна на тази той да започне да се обува с клинове.
— Мислех да започна да пиша за детектив, който общува с животните — каза той.
— Онези, дето твърдят, че могат да говорят с животните?
— Да, но той наистина ще притежава такава способност.
— И животните ще му помагат да разкрива престъпления?
— Да, но и ще усложняват разкриването. Кучетата почти винаги ще му казват истината, обаче птиците много често ще го лъжат, а морските свинчета непрекъснато ще преувеличават.
— Вече му съчувствам.
Ози намаза лимонов мармалад върху козуначената кифла, а аз си взех от сладките.
Трябваше да си тръгна, да сторя нещо. Не можех повече да седя безучастно.
Взех си още сладки.
Рядко седим мълчаливо на масата. На него никога не му се свършва словесният запас. И аз обикновено намирам какво да кажа.
След минута-две осъзнах, че Ози се е вторачил в мен също като Страшния Честър.
А си мислех, че не казва нищо, защото дъвче храната. Сега обаче се убедих в противното.
Козуначената кифла се прави от яйца, брашно, мая и масло. Топи се в устата ти дори и без да дъвчеш.
Ози беше млъкнал, защото задълбочено мислеше. Мислеше за мен.
— Какво? — попитах го аз.
— Ти не си дошъл тук за закуска.
— Със сигурност не и за такава обилна закуска.
— Не си дошъл и да ми кажеш за Уилбър Джесъп и за Дани.
— Точно затова дойдох, сър.
— Вече ми каза и очевидно не искаш от сладките. Предполагам, че искаш да си вървиш.
— Да, сър. Трябва да вървя — отговори аз, но не станах от стола.
Ози ми наля ароматно колумбийско кафе, без да откъсва очи от мен.
— Никога не съм те виждал да лъжеш или да мамиш някого, Од.
— Уверявам ви, че мога да се състезавам с най-добрите лицемери, сър.
— Не, не можеш. Ти си пример за пълна откровеност. Хитър си колкото една овца.
Погледнах встрани и забелязах, че Страшният Честър беше слязъл от гредата на тавана. Котаракът стоеше на стъпалото и продължаваше да ме гледа все така втренчено.
— Но още по-удивително е, че рядко съм те виждал да мамиш самия себе си — продължи Ози.
— Защо не предложите на Църквата да ме канонизира, сър?
— Ако отговаряш така невъзпитано на по-възрастните, няма да те пратят при светиите.
— Жалко, а аз се надявах след време да имам ореол. Ще ми бъде като удобна нощна лампа.
— Що се отнася до самозаблудата, на повечето хора тя е жизнено необходима като въздуха. А ти рядко прибягваш до нея. И въпреки това продължаваш да настояваш и да твърдиш, че си дошъл при мен само за да ми кажеш за Уилбър и Дани.
— Наистина ли настоявах?
— Не и с достатъчна убеденост.
— А според вас защо дойдох?
