— Ти вярваш в способностите ми да разкривам обективната истина — отвърна той без колебание. — Затова, когато търсиш проникновен и далновиден съвет, винаги идваш при мен за помощ.
— Искате да кажете, че всичките съвети, които ми давахте през годините, в действителност са били недалновидни?
— Разбира се, скъпи ми Од. И аз като теб съм само човек, макар и да имам единайсет пръста.
Той наистина има единайсет пръста, шест на лявата ръка. Казва, че само едно на деветдесет хиляди деца се ражда с подобна аномалия. Хирурзите премахват ненужния пръст с операция.
Поради причина, която Ози не беше споделил с мен, родителите му отказали да дадат съгласието си за операция. Другите деца се дивели на момчето с единайсетте пръста. По-късно — на дебелото момче с единайсетте пръста и накрая — на дебелото побъркано момче с единайсетте пръста.
— Колкото и плитки и недалновидни да са били съветите ми — отвърна той, — винаги съм ти ги давал от душа.
— Това трябва да ми послужи като известна утеха.
— Както и да е, днес ти дойде, защото не ти дава мира важен философски въпрос. Но този философски въпрос толкова те тормози и притеснява, че не смееш да поискаш дори съвет.
— Не, не е така.
Погледнах към останките от моя омлет. Към Страшния Честър. Към поляната. Към малката зелена горичка.
Кръглото като луна лице на Ози можеше да бъде едновременно укоряващо и любящо. Очите му трепкаха в очакване да чуе, че е бил прав.
Накрая отговорих:
— Нали познаваш Ърни и Пука Ин.
— Симпатични хорица.
— Дървото в двора им…
— Бругмансията. Великолепен ботанически екземпляр.
— Всичко в него е смъртоносно, дори корените и листата.
Ози се усмихна като Буда, ако Буда пишеше криминални романи и се увличаше по екзотични начини за убийство. Той одобрително кимна.
— Да, изключително отровна е.
— За какво им е на добри хора като Ърни и Пука да отглеждат такова смъртоносно дърво?
— Най-напред, защото е красиво, особено когато цъфти.
— Цветовете му също са отровни.
След като погълна и последното парче кифла с мармалад, Ози облиза устните си и отвърна:
— Ако се извлече правилно, отровата само на един от тези цветове е достатъчна да убие една трета от населението на Пико Мундо.
— Струва ми се глупаво и дори извратено да полагаш толкова усилия за отглеждането на това смъртоносно чудо.
— Ърни Ин прилича ли ти на глупак и извратен?
— Напротив.
— Тогава сигурно Пука е чудовището. Сигурно с навика си да се подценява прикрива най-злия нрав.
— Понякога си мисля, че един истински приятел не би ми се присмивал така безпощадно.
— Скъпи Од, ако човек не се присмива открито на приятеля си, тогава той не му е истински приятел. Как иначе ще разбереш какво да избягваш да казваш, за да не станеш за смях на околните? Подигравките на приятелите са здравословни и те предпазват от глупостта.
— Определено звучи много далновидно.
— По-скоро посредствено. Искаш ли да те науча на нещо?
— Опитайте.
— Няма нищо безсмислено в отглеждането на бругмансията. В Пико Мундо е пълно с не по-малко отровни растения.
Отнесох се скептично към думите му.
— Чак пък пълно.
— Ти си толкова погълнат от паранормалното, че не знаеш почти нищо за нормалната природа.
— Нямам и време да играя боулинг.
— Тези олеандри са из целия град. Олеандър на санскритски означава „убиец на коне“. Всяка негова част е смъртоносна.
— Аз харесвам тези с червените цветове.
— Ако започнеш да ги гориш, от тях ще излезе отровен дим. Ако една пчела остане по-дълго на олеандъра, медът й става отровен и може да убие човек. Азалиите също са фатални.
— Всички отглеждат азалии.
— Олеандърът те убива бързо. Азалията, ако бъде погълната, те мъчи часове. Повръщане, парализа, спиране на сърцето, кома, смърт. Да не говорим за смрадливата хвойна, буниката, напръстника… всичките ги има в Пико Мундо.
— И след всичко това наричаме природата „майка“?
— Наричаме и времето „баща“, ала в него също няма нищо бащинско.
— Но, сър, Ърни и Пука Ин знаят, че бругмансията е смъртоносна. Всъщност точно заради това й качество са я засадили и я отглеждат.
— Мисли го като за Зен особеност.
— Щях, ако знаех какво означава.
— Ърни и Пука се стремят да разберат смъртта и да овладеят страха си пред нея, като я опитомят във формата на бругмансията.
— Звучи ми посредствено.
— Не. Дори е много прозорливо.
Въпреки че не ми се ядяха сладки, аз си взех и глътнах голяма хапка. Налях си кафе в чашата, за да има какво да държа.
Не можех повече да седя, без да правя нищо. Чувствах, че ако не взема нещо в ръцете си, ще започна да късам на парчета всичко каквото ми падне.
— Защо хората се примиряват с убийствата? — изрекох.
— Доколкото знам, убийството е престъпление. Какво те кара да мислиш, че се примиряват?
— Саймън Мейкпийс убива веднъж. И го оставят да убие втори път.
— Законът не е съвършен.
— Трябваше да видите тялото на доктор Джесъп.
— Не е необходимо. Имам писателско въображение.
Докато моите ръце бяха заети със сладките, които не ми се ядяха, и кафето, което не пиех, ръцете на Ози бяха спокойни и неподвижни.
— Често си мисля за всичките тези хора, застреляни…
Той не ме попита кого имам предвид. Знаеше, че говоря за четирийсет и един невинни граждани, простреляни миналия август в хипермаркета. Деветнайсет от тях бяха мъртви.
— От доста време не съм чел и гледал новини, но хората говорят по улиците какво е станало — продължих аз. — Така достига и до мен.
— Не забравяй, че животът не се върти само около новините. Журналистите казват: „Има ли кръв, има новина.“ Насилието продава вестниците, затова го отразяват.
— Но защо лошите новини се продават по-добре от хубавите?
Той въздъхна, облегна се назад и столът изскърца под тежестта му.
— Ето, вече се приближаваме.
— До какво?
— До въпроса, който те е довел тук.
— Тормозещият философски проблем ли? Не, сър, такъв изобщо няма. Просто… разсъждавам.
— Поразсъждавай и вместо мен тогава.