казиното, аз слязох от върха, надявайки се, че никой не ме е забелязал.
Само дни след катастрофата, сполетяла комплекса, мнозина предричаха, че предвид добрите бизнесперспективи до една година мястото ще бъде застроено отново. Четири години по-късно още дори не беше започнало разрушаването на старата овъглена сграда.
Фирмата, строила обекта, бе обвинена, че е спестявала от разходите, вложила е недоброкачествени материали, което е отслабило конструкцията. Местните инспектори от строителния надзор пък се обвиняваха, че са взимали подкупи. Те на свой ред обвиниха в корупция общинските власти.
Разрази се буря от взаимни обвинения, законни и фриволни съдебни дела, нападки между агенции за връзки с обществеността. В резултат фалираха няколко фирми, двама души се самоубиха, няколко се разведоха, а един от участниците в епопеята дори си направи операция за смяна на пола.
По-голямата част от панаминтите, които бяха забогатели, бяха обрани до шушка от адвокатите или още кървяха, като плащаха неустойки и хонорари. Тези, които никога не можаха да се докоснат до охолството, но за сметка на това бяха станали страстни комарджии, бяха поставени в неудобното положение да пътуват по-далеч, за да профукат и малкото, което им е останало.
В момента половината от съдебните искове чакат окончателното становище на съда и никой не знае дали комплексът ще се издигне от пепелта като феникс. Дори правото — а някои биха го определили като задължение — да се изчистят с булдозер останките беше суспендирано от съдията в очакване на съдбоносното решение, което трябваше да вземе апелативният съд.
За да не се движа по гребена на хълма, аз вървях на юг, докато скалистият склон не премина в долина.
Многобройни хълмове образуват полумесец на запад, юг и изток около равнината, на която се намира опустошеният комплекс. Полята и магистралата, по която денонощно преминават превозни средства, са на север. Сред тези хълмове аз се промъкнах през няколко тесни прохода, накрая те се разшириха в засъхнало речно дъно, което продължи да се вие като змия на изток.
Ако похитителите на Дани се бяха настанили на някой от високите етажи на хотела, за мен беше по- добре да се доближа оттам, откъдето не ме очакваха. Исках да се промъкна максимално близо, преди да изляза на откритото.
Откъде безименната жена знаеше, че ще ги проследя, откъде беше сигурна, че психическият магнетизъм ще ме подтикне да вървя след тях, защо искаше да ги проследя? На нито един от тези въпроси нямах убедителен отговор. Логиката обаче ме накара да се усъмня, че Дани е споделил с нея тайната на моята дарба.
Тайнственият разговор с нея, подигравателният й тон сякаш целяха да изтръгнат признание от мен. Тя искаше да потвърди факти, които вече знаеше.
Преди година майката на Дани умря от рак. Като негов най-близък приятел аз споделях тъгата му до моята собствена загуба през август. Той нямаше много приятели, физическите ограничения, външният му вид и острият му език значително намаляваха възможностите му за социална интеграция. Когато се затворих в себе си и се отдадох изцяло на мъката си, а после и на описанието на събитията през август, аз престанах да го утешавам.
В края на краищата той можеше да се опре на рамото на втория си баща. Но доктор Джесъп също тъгуваше и тъй като беше амбициозен мъж, вероятно се беше опитал да намери утеха в работата си.
Самотата се среща в две разновидности. Когато е резултат от желание за уединение, самотата е вратата, с която ние се затваряме от света. Когато обаче светът ни отхвърля, самотата е отворена и неизползвана врата.
Някой беше влязъл през тази врата в момент, в който Дани беше най-уязвим. И този някой имаше сексапилен копринен женски глас.
Двайсет и втора глава
Щом напуснах сухото речно дъно и оставих хълмовете зад себе си, запълзях бързо между еднометровите храсталаци, които ми служеха за прикритие. Целта ми беше стената, която отделяше територията на комплекса от пустинята.
Зайците и другите гризачи се крият от слънцето и гризат листата точно на такива храсти.
Там, където има зайци и мишки, не липсват и змии.
За щастие змиите са страхливи. Не чак толкова, колкото църковните мишки, но достатъчно. За да ги подплаша, аз вдигнах доста шум, преди да изляза от речното дъно и да се шмугна в храстите. Пълзях, пъшках, плюех пръст и кихах. С други думи, вдигах достатъчно шум, за да прогоня цялата фауна в околността.
Тъй като предполагах, че противниците ми са се настанили на високите етажи на хотела и предвид обстоятелството, че се намирах на няколкостотин метра от сградата, те едва ли щяха да чуят какъвто и да е шум от мен.
Ако наблюдаваха района и гледаха в моята посока, щяха да внимават за някакво движение. Но лекото полюшване на храстите нямаше да привлече вниманието им. Вятърът от север и без това се беше усилил.
Избягнал смъртоносните змии, скорпиони и паяци, аз стигнах до комплекса и се изправих с гръб към стената.
Целият бях в прах. Проблемът с психическия магнетизъм е не само, че често ме води към опасни ситуации, но и на мръсни места.
Отупах се и тръгнах покрай стената на комплекса, която постепенно се извиваше на североизток. В този край на оградата беше поставен боядисан в бяло бетонен блок, а в другия край — висока два метра и половина розова бариера.
След земетресението и пожара местните племенни служители бяха поставили метални табели през трийсет метра, с които предупреждаваха за опасността от падащи предмети и остатъци от токсични газове. Тези табели бяха поизбелели от силното слънце на Мохаве, но буквите още се четяха.
Покрай стената, на територията на комплекса, бяха посадени палми. Тъй като тези дървета не бяха типични за Мохаве и никой не ги беше поливал след земетресението, те отдавна бяха изсъхнали.
Някои листа бяха опадали, други висяха като неподвижни човешки крайници, а трети стърчаха неподвижно. Въпреки това успях да открия няколко палми, засадени една до друга, които частично скриваха стената от хотела.
Подскочих, хванах се за стената, прескочих я и се приземих върху купчина останки от палми. Но приземяването не беше плавно, а беше придружено от силно тупване и удряне на лактите. Доказателство, че не бях произлязъл от маймуните. Приклекнах и се притаих зад палмовите стволове.
Пред мен се простираше огромен басейн, направен така, че да имитира естествени скали. Водните пързалки пък бяха във формата на водопади.
Но нямаше вода. Пресъхналият басейн беше наполовина пълен с палмови останки, довети от вятъра.
Ако похитителите на Дани наблюдаваха отгоре, те най-вероятно се взираха внимателно на запад, откъдето бяха дошли. Може би също държаха под око пътя, който свързваше комплекса с магистралата на север.
Тримата не бяха в състояние да контролират и четирите страни на хотела. Нещо повече, едва ли всеки от тях би стоял на отделен пост. В най-добрия случай щяха да наблюдават само два от подходите. Имах големи шансове да се промъкна незабелязано от палмите към сградата.
Сигурно бяха въоръжени не само с пушки, но аз не се боях от куршуми. Ако искаха да ме убият, едва ли щяха само да ме разтърсят с тейзъра в дома на Джесъп. Щяха да ме прострелят от упор в лицето.
По-късно може би с удоволствие щяха да ме убият, но сега искаха от мен нещо друго. Чудеса. Смайващи чудеса и леденостудени пръсти. Приказни невъзможни неща.
Тогава какво ми оставаше? Да вляза вътре, да разузная терена, да разбера къде държат Дани. Щом се запознаех със ситуацията, ако не можех да го освободя без чужда помощ, щях да се обадя на Уайът Портър, независимо от факта, че според интуицията ми в случая участието на полицията беше равносилно на нечия смърт.
