дълбока тъга.
Отвъд вратата трийсетина стъпала водеха нагоре, към северната част на шестнайсетия етаж. Бяха потъмнели от дима и водата и се рушаха под въздействието на варта. Изглеждаха така, сякаш бяха пренесени от някой древен храм на някоя отдавна забравена вяра. Може би още две стъпала продължаваха по-нагоре, до самия покрив на хотела.
Изкачих само половината от тях и се спрях, проточих врат и се ослушах. Едва ли тревогата ми беше предизвикана от звук. Цареше пълна тишина и от горните етажи не се чуваше никакъв шепот.
Може би ме беше разтревожила миризмата. В сравнение с другите помещения на стълбището не миришеше толкова силно на химикали и изгорено. Въздухът беше по-студен и с мирис на вар и сред него лесно се открояваше един екзотичен и по-различен аромат — този от последиците от пожара.
Ароматът, който не можех точно да определя, беше на гъби или мускус. Но също така наподобяваше този на прясно сурово месо. Нямам предвид кръвта по него, а характерния и специфичен мирис на месарница, в която всички меса са изложени прилежно на витрината.
Кой знае защо в съзнанието ми изникна мъртвешкото лице на мъжа, когото бях открил в канала. Сивата петниста кожа и обърнатите навътре очи.
Косъмчетата на врата ми потрепериха, сякаш въздухът предвещаваше буря.
Изключих фенерчето и останах в пълна, дълбока и страховита тъмнина.
Поради бетонните стени и острите завои преди всяка стълбищна площадка на светлината от фенерчето се виждаше само етаж или най-много два по-нагоре. Ако там някой стоеше на пост, той щеше да забележи само лъча, но не и светлината. А на по-високите етажи нямаше да видят нищо.
След минута, след като не чух нито шумоленето на дрехи, нито скърцането на подметки по бетонния под и след като никакъв гнусен език не облиза врата ми, аз предпазливо се върнах на площадката и влязох отново в коридора. После се върнах в казиното и включих фенерчето.
Няколко минути по-късно открих южните стълби. Тук вратата стоеше здраво на пантите, но беше отворена като първата.
Прикрих фенерчето с длан, за да намаля светлината, и излязох на стълбището.
Тишината и тук беше някак странна, като, че не само аз се бях притаил в мрака и се ослушвах. Характерната миризма на прясно месо присъстваше и на тази площадка. Както и преди пред очите ми се появи лицето на мъжа, който ме беше улучил с тейзъра: забелени очи, отворена уста и подут език. Под впечатлението на лошото предчувствие и миризмите, реални или въображаеми, аз реших, че стълбите са под наблюдение. Не можех да мина по тях.
Но шестото ми чувство подсказваше, че Дани лежи затворен някъде високо над мен. Той (психическият магнетизъм) чакаше, а аз (магнетизираният) по волята на някаква странна неведома сила, бях теглен нагоре и не можех да се освободя от тази зависимост.
Двайсет и шеста глава
До главното фоайе имаше асансьорна площадка с десет асансьора — по пет от всяка страна. Осем от вратите бяха затворени, макар че сигурно бих могъл да се напъна и да ги отворя.
Останалите два асансьора вдясно зееха широко отворени. Първият беше пропаднал с трийсетина сантиметра под нивото на етажа. Във втория липсваше кабината и се виждаше само вътрешността на шахтата.
Наведох се над отвора на втория и осветих с фенерчето нагоре и надолу, по релсите и кабелите. Липсващата кабина се намираше на два етажа под мен, в подземното ниво.
В шахтата вдясно пък имаше метална сервизна стълба, която водеше чак до върха на сградата.
Прерових раницата си и извадих закрепваща лента с велкро. Закрепих с лентата фенерчето към дясната си предмишница. Фенерчето пасна на ръката ми подобно на оптически мерник на пушка, а лъчът прониза мрака пред мен.
Сега, след като и двете ми ръце бяха свободни, аз успях да скоча в шахтата и да стъпя на стълбата.
Заизкачвах се нагоре и след няколко стъпала отново се поспрях, за да усетя миризмите в шахтата. Не долових миризмата, която ме беше разтревожила на северната и южната стълбищни площадки.
В шахтата обаче имаше много добра акустика и дори и най-слабият шум се усилваше многократно. Ако горе някъде имаше отворени врати или ако някой се намираше близо до асансьорния отвор, той щеше да ме чуе.
Трябваше да се движа възможно най-тихо, което означаваше и по-бавно, защото се задъхах от усилията.
Фенерчето се оказа проблем. Хванах се с дясната ръка за стълбата, а с лявата го изключих.
Колко смущаващо само: да се катериш в пълна тъмнина. Подсъзнателно човек очаква рано или късно отгоре му да се появи светлина. Макар и да се движех все по-високо и по-високо, липсата на светлина ми действаше дезориентиращо.
Прецених, че след първия етаж се бях изкачил на пет метра и после по три метра и половина на всеки следващ етаж. На три метра и половина се падаха по двайсет и четири метални стъпала.
Съдейки по тези изчисления, бях изкачил два етажа, когато в шахтата се чу някакъв трясък. Помислих си, че е земетресение, и замръзнах на стълбата. Очаквах по мен да се посипят големи отломки от стените.
Но щом шахтата не се разтърси, а кабелите не се разклатиха от вибрации, осъзнах, че тътенът е бил на небесна гръмотевица. Макар и да се чуваше приглушено, той сякаш беше по-близо до мен отпреди.
Продължих да се катеря и неволно си зададох въпроса как ще измъкна Дани от този затвор и как ще го сваля на първия етаж. При положение, че изобщо успеех да го освободя, разбира се. Ако на стълбите пазеха въоръжени мъже, нямаше да можем да избягаме от хотела нито от единия, нито от другия изход. Предвид деформациите и физическата му уязвимост той не би бил в състояние сам да слезе по тази стълба.
Всяко нещо с времето си. Първо трябваше да го открия и да го освободя. После щях да мисля какво да правя.
Прекаленото обмисляне на събитията можеше да ме парализира, особено, ако се наложеше да убия на някой от противниците си. Трудно се решавах на убийство, дори и от това да зависеше физическото ми оцеляване.
От мен не става никакъв Джеймс Бонд. По-миролюбив съм и от мис Мънипени.
Озовал се на петия етаж, или поне така ми се струваше, открих отворени асансьорни врати. Първите, откакто бях влязъл в шахтата. Отворът представляваше тъмносив правоъгълник на иначе тъмния като в рог фон.
Оттук започваше коридор с хотелски стаи от двете страни. Някои от вратите на стаите бяха отворени, други бяха разбити от пожарникарите или бяха изгорели. Прозорците не бяха заковани с дъски като на първия етаж и през тях проникваше светлина. Част от тази светлина стигаше и до асансьорната площадка.
Интуицията ми подсказваше, че не съм се изкачил достатъчно високо. В далечината отново прогърмя, когато се намирах между седмия и осмия етаж. Точно когато подминах деветия, се запитах колко ли бодаси е имало в хотела преди катастрофата.
Бодасите, или таласъмите, са митични келтски създания, хлъзгави като червеи. Те се спускат през нощта в комините и отнасят със себе си непослушните деца.
Освен блуждаещите души на мъртъвците понякога аз виждам и страшни духове, които наричам бодаси или таласъми. Едва ли наистина са такива, но за мен е по-удобно да им давам имена, а това име им отговаря идеално.
Едно момче от Англия, единственият човек с дарба като моята, когото познавах, веднъж в мое присъствие ги нарече бодаси. Минути след това беше сгазено от камион.
Никога не говоря за бодаси, когато те са наблизо. Преструвам се, че не ги виждам, не реагирам на тях по никакъв начин — нито с любопитство, нито със страх. Подозирам, че ако те знаеха, че ги виждам, някой камион, понесъл се с бясна скорост, щеше да сгази и мен.
Тези същества са изцяло черни и без лица. Толкова са тънки, че могат да се промъкнат през процепа на
