облекчават в обществените тоалетни.
И тук както навсякъде преди пет години земетресението беше пренаредило мебелите, захвърляйки ги на една страна, обръщайки леглата върху столовете и тоалетките. Сигурно мястото беше претърсвано със специално обучени кучета, за да установят, че под купчината не са останали живи или мъртви хора.
Един стол беше изваден от купа и поставен в очистената от труса половина на стаята. На този стол, облепен с дебела изолираща лента, седеше Дани Джесъп.
Двайсет и осма глава
Със затворени очи, блед и неподвижен, Дани приличаше на мъртъв. Само пулсирането на слепоочието му и стиснатите мускули на челюстта му издаваха, че е още жив. Жив, но в хватката на смъртта.
Той прилича на онзи актьор-наркоман Робърт Дауни Младши, макар и да не притежава блясъка, който би го направил звезда в днешен Холивуд.
Като изключим лицето, няма никакви други прилики с актьори. Дани е много по-умен от която и да е филмова звезда от последните няколко десетилетия.
Лявото му рамо е деформирано и е станало по-дебело от срастването на фрактурата. Ръката се свива неестествено от рамото до китката и е крива.
Лявото му бедро също е деформирано. Десният крак е по-къс от левия. Десният пищял е станал по- дебел и извит в резултат на зарастването. Десният му глезен е с толкова много излишна костна тъкан, пак резултат от неправилно срастване, че ставата му функционира само на четирийсет процента.
Завързан за стола, с джинси и черна тениска с жълта светкавица на гърдите, той можеше да мине и за приказен герой. Красив принц, проклет от зла вещица. Или плод на любовта между принцеса и добър трол.
Затворих вратата и го попитах:
— Искаш ли да те измъкна оттук?
Дани отвори сините си очи, станали огромни от изненада. Страхът отстъпи място на облекчението, но той не се успокои.
— Од — прошепна, — не трябваше да идваш.
Свалих раницата на пода, разтворих я и отвърнах:
— Какво друго ми оставаше? По телевизията и без това не даваха нищо интересно.
— Знаех, че ще дойдеш, но не трябваше. Безполезно е.
Извадих нож от раницата и го отворих.
— Винаги си бил голям оптимист.
— Бягай оттук, докато още можеш. Тя е по-луда и от атентатор-самоубиец, болен от сифилис и от луда крава.
— Досега не съм чувал някой да говори така. Не мога да оставя на произвола на съдбата такова сладкодумно момче като теб.
Глезените му бяха закрепени за краката на стола с изолиращата лента. Гърдите му също бяха омотани с нея. Освен това ръцете му бяха облепени с лентата за страничните облегалки.
Започнах бързо да режа изолирбанда на лявата му китка.
— Од, спри и ме чуй. Дори и да успееш да отрежеш всичкия изолирбанд, аз няма да мога да стана…
— Счупен ти е кракът или какво? — прекъснах го аз. — Мога поне да те пренеса до някое скривалище.
— Нямам нищо счупено, не е това. Ако се изправя, ще се взривя.
— Ще се взривиш? Тази дума ми е по-противна и от „обезглавявам“.
— Погледни гърба на стола.
Отидох зад него, за да видя за какво говори. Бях гледал няколко екшъна, а също така бях станал свидетел и на някои доста драматични събития в реалния живот. Затова веднага разпознах парчето пластичен експлозив, прикрепено на гърба на стола със същия изолирбанд, с който беше омотан и Дани.
Бомбата се състоеше от батерия и много цветни жички, инструмент, който приличаше на дърводелски нивелир (като мехурчето показваше идеална водоравна линия), и други зловещи компоненти. Който и да я беше сглобил, очевидно си разбираше от работата.
— В мига, в който си вдигна задника от стола, ще има бум. Ако се опитам да се движа със стола и нивелирът се наклони — пак бум.
— Да, имаме сериозен проблем — съгласих се аз.
Двайсет и девета глава
Шепнешком продължихме разговора. Не само за да не ни чуе жената-самоубиец, болна от луда крава и сифилис, и нейните приятелчета, а предполагам, защото се опасявахме, че ако кажем и една погрешна дума, ще задействаме бомбата.
Свалих прикрепващата лента от предмишницата си заедно с фенерчето.
— Къде са те? — попитах.
— Не знам. Од, трябва да се махнеш оттук.
— За дълго ли те оставят сам?
— Проверяват ме през час. Тя беше тук само преди петнайсетина минути. Повикай Уайът Портър.
— Това не е неговият район.
— Тогава той да повика шерифа Еймъри.
— Ако се намеси полицията, ще умреш.
— А кой искаш да повикаш — отдела по чистота ли?
— Просто знам, че в този случай ще умреш. Могат ли да те взривят, когато си поискат?
— Да. Тя ми показа дистанционното. Каза, че ще е лесна работа, като да смени телевизионния канал.
— Коя е тя?
— Името й е Датура. С нея има двама типа. Не ги знам как се казват. Имаше и един трети кучи син.
— Открих трупа му. Какво му се случи?
— Не можах да видя. Той беше… странен. Като другите двама.
Заех се да режа изолирбанда на лявата му ръка.
— Как й е първото име?
— Датура. Не й знам фамилията. Какво правиш? Не мога да стана от стола.
— Трябва да си готов, в случай че ситуацията се промени. Коя е тя?
— Од, тя ще те убие. Повярвай ми. Трябва да се махнеш оттук.
— Не и без теб.
Дани поклати глава:
— Не искам да умираш заради мен.
— Тогава заради кого? Заради някой напълно непознат ли? Има ли смисъл? Коя е тя?
Той въздъхна печално.
— Ще помислиш, че съм пълен загубеняк.
— Не си загубеняк. Малко си смахнат, и аз съм смахнат, но не сме загубеняци.
— Ти не си смахнат.
Започнах да режа втората намотка около дясната му ръка.
— Аз съм само готвач по професия. А когато добавих и плетена жилетка към гардероба си, промяната беше драстична. Виждам мъртви хора и разговарям с Елвис. Така че не ми казвай, че не съм смахнат. Коя е тя?
— Обещай, че няма да кажеш на татко.
Дани нямаше предвид Саймън Мейкпийс, биологичния си баща, а доктор Джесъп. Не знаеше, че той е мъртъв.
