настъпи мрак поне час преди слънцето навън да залезе.
Макар и да ме измъчваше неприятното чувство, че ме наблюдават, при все че видимостта беше толкова лоша и подобни халюцинации бяха безпочвени, аз предпочетох да не включвам фенерчето, докато съм в коридора. Андре и Датура бяха въоръжени и светлината щеше да ме направи лесна мишена за тях.
Когато оглеждах стаите една по една, щом затворех вратата след себе си, се чувствах в безопасност и включвах фенерчето. И преди бях претърсил някои от тези помещения, когато търсех скривалище за Дани. Тогава не намерих необходимото. И сега не намерих нищо. Дълбоко със сърцето, с онова уютно кътче, където вярата в чудесата живее дори и в часовете на смъртна опасност, аз очаквах да се натъкна на някой куфар на отдавна починал гост на хотела, в който да намеря зареден пистолет. А още по-добре беше да открия товарен асансьор, изолиран от пътническите, или широк кухненски асансьор, който да води към кухнята на първия етаж.
В крайна сметка открих сервизно помещение три на четири метра. По лавиците бяха подредени препарати за почистване, сапуни, електрически крушки. Прахосмукачките, кофите и подомиячките бяха струпани на пода.
Противопожарната разпръскваща система, която беше отказала навсякъде другаде из хотела, тук, изглежда, се беше престарала. Или пък беше избила водопроводна тръба. Част от тавана беше срутена. Парчета изолационен картон, очевидно целият намокрен, се бяха разпилели на пода в стаята.
Набързо огледах препаратите по рафтовете. Белина, амоняк и други разпространени домакински продукти можеха да се смесят и да се получат експлозивни вещества, обезболяващи, отровни и нервнопаралитични газове. За съжаление не ми беше известна нито една от тези химически формули.
Понеже често се забърквам в неприятности и понеже по природа не съм тренирана бойна машина, за в бъдеще ще трябва да отделя повече време и старание в обучението на изкуството на разрушението и убийствата. В интернет има информация, подходяща за самоуки ентусиасти като мен. А и в наши дни сериозните университети предлагат курсове, та дори и цели програми, посветени на философията на анархията и нейното практическо приложение.
По отношение на този вид самоусъвършенстване признавам, че съм ленив. Предпочитам да усъвършенствам приготвянето на палачинките, отколкото да запомням рецептите за приготвянето на шестнайсет разновидности нервнопаралитичен газ. По-скоро бих прочел някой от романите на Ози Бун, отколкото часове наред да се упражнявам върху манекен в удар с нож в сърцето на противника. Никога не съм твърдял, че съм съвършен.
Един люк на тавана привлече вниманието ми към онази част от сервизното помещение, където таванът беше цял. Когато подръпнах висящото въже-дръжка, тежкият капак изскърца, изстена, но се отвори и от него се разгъна тясна стълба.
Когато се изкачих горе, лъчът на фенерчето разкри междинна ниша, висока около метър и половина, между дванайсетия и тринайсетия етаж.
През тази ниша минаваха най-различни плетеници от медни и ПВЦ тръби, електрически проводници, водопроводи и инсталацията на отоплението, вентилацията и климатиците.
Бях изправен пред две възможности: да продължа напред и да огледам нишата или да сляза долу и да изпия коктейл от белина и амоняк.
Тъй като нямах резенчета лимон, предпочетох първия вариант. Влязох в нишата и издърпах след себе си стълбата, която се сгъна и люкът се затвори.
Четирийсет и девета глава
Според легендите, когато африканските слонове разберат, че краят им наближава, отиват на същото гробище-костница, още неоткрито от човека, дълбоко в девствената джунгла, където почиват костите и бивните на техните предци.
Между дванайсетия и тринайсетия етаж на хотел „Панаминт Ризорт енд Спа“ аз открих подобно гробище, но на плъхове. Не видях нито един жив гризач, обаче се натъкнах на поне стотина, които бяха напуснали този свят.
Бяха умрели на групи от по три-четири животни, но открих и една купчина от може би двайсет малки трупа. Сигурно се бяха задушили от дима, който беше изпълнил пространството вечерта на природното бедствие. След пет години от тях бяха останали само черепи, кости, малки парчета козина и тук-там някоя вкаменила се опашка.
Преди да ги видя, никога не бих предположил, че у мен все още е останала някаква чувствителност и че съм способен да открия меланхолия в купчините скелети на плъхове. Неочакваният край на техния забързан и динамичен живот, рухването на мечтите на малките опашати създания да се докопат до останките от храна, изхвърлена от презадоволените гости на хотела, преждевременният край на брачните им периоди и топлите нощи на чифтосване — всичко това им беше отнето с един замах и навяваше у мен тъга. Гробището на плъхове, също като костницата на слонове, беше ярко свидетелство за нашата преходност. Не зароних сълзи, опечален от незавидната им съдба. В гърлото ми не заседна буца. Тъй като през по-голямата част от живота си бях почитател на господин Мики Маус, аз съвсем обяснимо бях зарадван от този плъхов апокалипсис.
Повечето повърхности бяха покрити от тънък слой сажди, въпреки че почти не видях увреждания от огъня. Пламъците бяха пощадили тази ниша, както бяха пощадили почти целия дванайсети етаж.
Високо метър и половина, въпросното пространство поне не ме принуди да пълзя. Вървях силно приведен, без да съм сигурен какво търся. Накрая се сетих, че вертикалните шахти, благодарение на които пожарът се беше разпространил нагоре в сградата, можеха да ми помогнат да се спусна.
Инсталациите ме изумиха. Тъй като в помещенията термостатът можеше да бъде нагласен независимо от другите, всяка хотелска стая разполагаше със собствен климатик за отопление и вентилация. Всеки климатик е свързан към четиритръбна система, която разпраща студена и гореща вода до цялата сграда. Тези модули, комплектувани с помпи, овлажнители и резервоари за утайката, създаваха геометричен лабиринт, който ми напомняше на някой от онези масивни космически кораби в „Междузвездни войни“, чиято повърхност е покрита с какви ли не сложни уреди, образуващи каньони, където влизат в схватки космически изтребители.
Вместо космически изтребители тук имаше паяци и плетеница от паяжини — със сложна структура като тази на галактиките. Тук-там се търкаляше по някоя кутия от сода, оставена от техниците, или кутия от сандвич, опразнена много отдавна. И още плъхове. Накрая открих шахтата, която може би беше моят изход от „Панаминт“.
Шахтата беше с квадратно сечение, метър и половина на метър и половина, облицована с метални плочи. Тя се спускаше четири етажа надолу и изчезваше в тъмнината, която дори лъчът на фенерчето ми не успя да прогони напълно.
Подобен просторен комин щеше да е като суперскоростна магистрала за мен, ако не бяха всичките тръби и проводници, заемащи трите стени и половината от четвъртата. Към празната секция от стената обаче беше монтирана стълба, която имаше не просто метални пръчки, а широки десет сантиметра стъпала и позволяваха по-добра устойчивост.
Проходът се намираше на достатъчно разстояние от асансьорните шахти. Ако Датура и Андре се заслушаха там, изобщо нямаше да ме чуят.
Сред тръбите и кабелите по другите три стени стърчаха допълнителни дръжки и стоманени пръстени за хващане.
Завързано на върха на сградата, към центъра на шахтата се спускаше найлоново въже, дебело един сантиметър, като тези, които използват алпинистите. Големите възли, направени през трийсет сантиметра, служеха за хващане. Изглежда, въжето беше спуснато след пожара, сигурно от спасителните екипи.
Аз обаче стигнах до извода, може би погрешно, че въпреки достатъчно широките стъпала на стълбата и безкрайните халки за закрепване, ако някой случайно се подхлъзнеше и полетеше надолу, въжето беше предназначено да го спаси и той да се хване за него.
Макар и в кръвта ми да имаше по-малко маймунски гени, отколкото сегашните условия го изискваха, нямах друг избор, освен да се възползвам от всичките гореизброени приспособления. В противен случай можех да си чакам някой ден корабът-майка да долети от Космоса и да открие само джинсите и костите
