шахти за шум и да чакат, докато тя накрая не се озовеше до мен — или зад мен — привлечена само от обстоятелството, че както пееше Уили Нелсън, тя беше винаги в ума ми.
Каквато и изобретателност да проявях при бягството от хотела, преди да намеря свободата си, аз със сигурност щях да срещна първо нея. Беше нещо като орис, съдба.
Ако сте изпили прекалено много бири и сте в настроение да спорите с всеки и за всичко, бихте казали: „Не ставай идиот, Од. Достатъчно е само да не мислиш за нея.“
Представете си следната картина: тичате бос в слънчев летен ден, безгрижен като дете. Ненадейно стъпвате върху стара дъска и дванайсетсантиметров пирон се забива дълбоко в петата ви. Не е необходимо да променяте плановете си и да търсите лекар. Достатъчно е само да не мислите за големия, остър и ръждясал пирон в стъпалото си.
Играете голф и без да искате изпращате топката в гората. Докато я търсите сред дърветата, гърмяща змия ви ухапва по ръката. Не си правете труда да звъните на „Бърза помощ“ по мобилния телефон. Можете да си довършите започнатото и дори да спечелите, ако просто се концентрирате върху играта и забравите за дребната случка с досадната змия.
Колкото и бири да сте изпили, уверен съм, че ще разберете накъде бия. Датура беше пиронът в стъпалото ми, змията с впитите в ръката ми отровни зъби. Да се опитвам да не мисля за тази жена, при така създалите се обстоятелства, беше като да съм в една стая със сърдит сумист и да се опитвам да не мисля за него.
Поне тя беше разкрила намеренията си. Сега знаех, че тя знае за обратното действие на моя психически магнетизъм. Можеше да се нахвърли върху мен точно когато най-малко я очаквах. И изобщо нямаше да се изненадам, когато отсечеше главата ми и изпиеше кръвта ми.
Тя беше престанала да вика.
Чаках напрегнато, притеснен от тишината.
По-лесно беше да не мисля за нея, докато викаше, отколкото когато мълчеше.
Дъждът продължаваше да барабани по прозореца. Мълния. Траурната песен на вятъра.
Ози Бун, моят наставник и учител, би харесал тази метафора. Траурна песен: тъжна, погребална песен за опяване на мъртвите.
Докато си играех на криеница с лудата в изгорелия хотел, Ози сигурно седеше в уютния си кабинет, пиеше гъсто горещо какао, опитваше от бисквитите и вече пишеше първия роман от новата си поредица за детектива, който знае езика на животните.
Може би щеше да я кръсти „Траурна песен за един хамстер“.
Тази песен, разбира се, щеше да е за Робърт: надупчен с олово и размазан, дванайсет етажа по- надолу.
След известно време проверих осветения циферблат на часовника си. Поглеждах към него през няколко минути в продължение на четвърт час.
Не ми се връщаше в коридора. От друга страна, не исках да оставам тук.
Освен хартиените кърпички, бутилката с вода и още няколко принадлежности без никаква стойност за човек в моето положение, раницата ми съдържаше и сгъваем нож.
Ножът, макар и много остър, не можеше да се мери с пушката, ако предположим, че Датура имаше такава, но беше за предпочитане пред перспективата да я атакувам с пакетче хартиени кърпички.
Не бих могъл да наръгам или да порежа някого, дори и Датура. Употребата на огнестрелно оръжие е обременителна за съвестта, но ти позволява поне да убиваш от разстояние. В който и да е пистолет, пушка, автомат интимното беше много по-малко, отколкото в ножа. Да я убия интимно, отблизо, очи в очи, и да гледам как кръвта й обагря дръжката на ножа: това беше по силите на един по-различен Од Томас от паралелно измерение; такъв, който беше по-жесток и брутален, докато аз се притеснявах за моята чистота.
С голи ръце, въоръжен само с решителност, накрая се върнах в хола на хотелския апартамент.
Датура я нямаше.
Коридорът, където допреди малко се беше притаила и викаше, беше пуст. Изстрелите я бяха накарали да изтича от северната част на сградата. Най-вероятно тя беше наблюдавала северното стълбище и сега отново се беше върнала там.
Хвърлих поглед към южното стълбище. Ако Андре ме дебнеше, то със сигурност беше там. Може и да имах решителност, но Андре имаше сериозно тегло. И със сигурност в юмручен бой той щеше да ме направи на пихтия.
Когато Датура крещеше в коридора, тя не знаеше точното ми местоположение и не беше сигурна дали я чувам. Но за плана не ме излъга: никакво търсене, само търпение и уповаване на късмета.
Четирийсет и осма глава
След като пътят ми към стълбите и асансьорната шахта беше отрязан, дванайсетият етаж ми предлагаше само една възможност за действие.
Сетих се за еднокилограмовото парче динамит или както там го наричаха в наши дни. Количеството експлозив беше достатъчно да заличи от земята голяма сграда. Не можеше да не свърши работа на едно отчаяно момче, каквото бях аз.
Макар и да не бях обучен да боравя с експлозиви, на моя страна беше свръхестествената ми проницателност. Да, талантът ми ме беше вкарал в тази бъркотия, но пък и само той можеше да ме измъкне оттук. Също така бях обладан от този типично американски дух „всичко мога, всичко знам“, който не беше за подценяване.
Според онова, което бях научил от филмите, Алекзандър Греъм Бел, докато си човъркал някакви тенекиени кутии и жици, изобретил телефона. Помагал му асистентът му Уотсън, който по някаква случайност помагал и на Шерлок Холмс. Бел предизвикал фурор с изобретението си въпреки насмешките и неодобрението на завистниците, които трябвало да изтърпи деветдесет минути, докато телефонът проработи.
По същия начин, след като изтърпял подигравките и недоверието на зложелателите, Томас Едисон, друг велик американец, изобретил електрическата крушка, фонографа, първата кинокамера със звук и алкалната батерия, както и куп други полезни неща.
На моята възраст Едисон приличал на Мики Руни, но вече бил автор на редица открития и вече бил достатъчно уверен в себе си, за да не обръща внимание на критиците. Едисън, Мики Руни и аз бяхме американци, така че беше логично да предположа, че като изуча внимателно елементите на разглобената бомба, ще ми хрумне идеята как да сглобя някое полезно оръжие.
Освен това не виждах друга възможност.
След като тихо се промъкнах по главния коридор, влязох в стая 1242, където бяха държали Дани, включих фенерчето и открих, че Датура е взела пакета с експлозивите. Може би не искаше да попадне в ръцете ми или пък може би пакетът щеше да послужи на самата нея. Или може би си го искаше обратно поради сантиментални причини.
Не виждах смисъл да разсъждавам върху въпроса какво приложение би намерила тя на бомбата. Изключих фенерчето и отидох до прозореца. На оскъдната светлина на отиващия си ден огледах телефона на Тери. Същия телефон, който Датура беше ударила в плочките в банята.
Когато го отворих, екранът светна. Щях да се зарадвам, ако се беше показало и някакво лого, някакво разпознаваемо изображение или друга информация с букви и цифри. Вместо това обаче имаше само синьо-жълто петно.
Набрах седемте цифри от номера на мобилния телефон на шериф Портър, но те не се изписаха на екрана. Натиснах ИЗПРАЩАНЕ и се заслушах. Нищо.
Ако бях живял един век по-рано, може би бих почовъркал в чарковете на телефона и воден от моя типично американски „всичко знам и всичко мога“ дух, щях да сглобя криво-ляво някакво примитивно комуникационно устройство. Но в наши дни всичко беше много по-сложно. Дори Едисон не би могъл на прима виста да сглоби нова платка с микрочип.
Разочарован от стая 1242, аз се върнах в коридора. Светлината, проникваща от стаите с прозорци и с отворени към коридора врати, беше станала още по-слаба отколкото преди половин час. Тук щеше да
