миризма. Хората миришат, но не и духовете. Все пак косъмчетата на тила ми продължиха да се държат странно, макар че пред мен нямаше брюкселско зеле. Докато си внушавах, че не ме дебне никаква заплаха на стълбите, аз бързо пристъпих още едно стъпало надолу в мрака и още едно. В никакъв случай не исках да използвам фенерчето, за да не разкрия присъствието си на Датура или на конете й, в случай че те се намираха някъде пред мен.
Така стигнах до междинната площадка, след което прекрачих още две стъпала надолу… и видях бледа светлина да се движи по стената на единайсетия етаж.
Някой се качваше. Вероятно се намираше един или два етажа под мен, защото светлината се губеше, докато той завиваше до следващите стъпала.
Мина ми през ума да хукна напред с надеждата, че като стигна единайсетия етаж, ще се шмугна бързо като заек направо в коридора, преди изкачващият се да успее да ме забележи. Но бравата на вратата на коридора можеше да е ръждясала и да ми е необходимо време, за да я отворя, ако изобщо успея. Или пък пантите да изскърцат силно. Светлинното петно на стената стана по-ярко и по-голямо. Човекът се движеше бързо. Чух и стъпките му.
Пушката беше в мен. В тясно пространство като стълбищната площадка дори ужасен стрелец като мен не можеше да не улучи. Бях взел оръжието, подтикнат от необходимостта, но никак не ми се искаше да прибягвам до него. Пушката щеше да е последното средство.
Освен това в мига, в който натиснех спусъка, те щяха да разберат, че не съм напуснал хотела. После ловът щеше да продължи.
Възможно най-тихо аз отстъпих назад. Върнах се на площадката на дванайсетия етаж и продължих нагоре. Смятах да се кача до тринайсетия, но едва изкачил три стъпала, открих покрит с парчета подиум. Тъй като не знаех какво ме чака горе и се страхувах да не се препъна и да не се издам с шума, притеснен, че пътят ми натам може да е блокиран, аз слязох по трите стъпала и се върнах на дванайсетия етаж.
Светлината на площадката под мен стана ярка и продълговата като лъч. Той вече сигурно беше стигнал до междинната площадка и когато завиеше, щеше да ме види.
През полуотворената врата се шмугнах в коридора на дванайсетия етаж.
На слабата светлина забелязах, че вратите на първите две стаи от лявата и от дясната ми страни са затворени. Не посмях да ги отворя, защото щях да загубя ценно време, ако се окажеха заключени.
Вратата на втората стая отдясно беше отворена. Влязох вътре и се скрих зад вратата. Изглежда, това беше апартамент. Светлината проникваше и от двете страни на стаята през отворените откъм коридора свързващи врати.
Срещу входа, през който току-що бях влязъл, имаше две остъклени плъзгащи се врати, водещи към балкона. Сребристите нишки на дъжда се спускаха покрай небостъргача, а от вятъра вратите леко подрънкваха.
Озовал се в коридора, изкачващият се — Андре или Робърт — бутна рязко и блъсна вратата за стълбището.
Притиснал гръб към стената и затаил дъх, аз го чух как подмина моята стая. Миг по-късно вратата на стълбището се плъзна обратно и се затвори.
Той сигурно вървеше към главния коридор и стая 1242, тъй като се надяваше да ме спипа там, преди да съм натиснал белия бутон, за да освободя Дани, като в действителност взривя и двама ни.
Исках да му дам десет-петнайсет секунди, за да съм сигурен, че е преминал по малкия коридор. После щях да се устремя към стълбите.
След като ме беше подминал, вече нямаше качващи се преследвачи, от които да се боя. Можех дори да включа фенерчето и да прескачам стъпалата по две наведнъж. Щях да стигна първия етаж, преди той да се върне и да ме чуе.
Но две секунди по-късно от главния коридор се чу ругатнята на Датура, от която би се изчервила дори вавилонската уличница.
Навярно беше дошла от северното стълбище заедно с другото си приятелче. И бяха открили, че Дани Джесъп не е в стая 1242 — нито привързан към стола с бомбата, нито размазан по стената.
Четирийсет и трета глава
В казиното по време на словесните атаки на Датура срещу Мериан Морис тя беше показала, че коприненият глас може да се използва и като смъртоносна гарота за душене.
Сега, скрит зад вратата на тристайния апартамент, бях принуден да я слушам как ме ругае с такива изрази, за които дори не бях предполагал, че могат да се отнасят за мъж. С всяка следваща секунда увереността ми, че ще мога да избягам, намаляваше.
Болна от луда крава или не, сифилистичка или не, Датура по мое мнение беше нещо повече от силно умопомрачение в красив женски облик, нещо повече от склонна към убийства търговка на порно, чийто нарцисизъм надминаваше този на самия Нарцис. Тя беше олицетворение на природна стихия, с мощ равна на тази на земята, водата, вятъра и огъня.
В съзнанието ми изникна името на Кали, индуската богиня на смъртта, тъмната страна на майката- богиня, единствената от цялата плеяда техни богове, която беше покорила времето. С четири ръце, жестока, неутолимо кръвожадна, Кали поглъща всички същества. В храмовете, където й се кланят и я почитат, обикновено бива представяна в скулптурите и стенописите с огърлица от човешки черепи, танцуваща върху труп.
Този метафоричен въображаем образ на тъмнокожата, мрачна и брутална Кали, въплътена в знойната русокоса Датура, изведнъж се оказа толкова правдоподобен, че усещането ми за реалността сякаш стана по-ясно и контрастно. Всеки детайл от потъналата в сенки хотелска стая, от руините около мен, от бушуващия порой отвъд балконските врати, в един миг дойде на фокус и ми се стори, че ей-сега ще мога да погледна още по-дълбоко, в молекулярната структура на материята.
Ала едновременно с тази нова контрастност и яснота в полезрението ми аз долових някаква трансцедентална мистерия, която никога преди не бях срещал. Сензационно разкритие в процес на трансформация, чакащо да бъде възприето от разума. Полазиха ме ледени тръпки, ужас от въпросното неописуемо с прости думи същество. Обзе ме чувство на дълбок респект, наподобяващо повече благоговение, отколкото страх. Но страх също не липсваше.
Може би си мислите, че се опитвам да опиша изострената сетивност, която често съпътства миговете на смъртна опасност. Аз съм бил в смъртна опасност не един път и знам какво е, ала с този метафизичен феномен не беше същото.
Като при всички загадъчни преживявания, когато необяснимото аха да се изясни, секундите минават като насън. Но в момента въпросното явление като че ли ме наелектризира, сякаш бях улучен от някакъв друг вид тейзър — създаден да зарежда с енергия мозъка и да го принуди да се сблъска с ужасната истина.
Жестоката истина беше, че въпреки лудостта, невежеството и смехотворните си ексцентрични вярвания Датура беше по-силен и опасен противник, отколкото предполагах. Ако ставаше дума за насилие, тя имаше не по-малко ръце от Кали, а моите две ръце отказваха да ме слушат.
Планът ми беше или да избягам от хотела и да повикам помощ или ако не успеех, да заблудя тази жена и двамата й биячи, че съм избягал и че е по-добре и те да си плюят на петите, преди да е пристигнала полицията. Това не беше план за действие, а по-скоро план за бягство.
Заслушан в ругатните на Датура, която очевидно се намираше някъде при пресечната точка на коридорите — в доста опасна близост до мен — осъзнах, че ако яростта пречи на повечето хора да мислят трезво, то при нея се изостряха сетивата и тя ставаше още по-хитра и коварна. Същото се отнасяше и за омразата.
Талантът й да сее зло, особено злото, граничещо с извратеност и лудост, беше изключително голям. Дори ми се струваше, че притежава някакви неведоми за мен свръхестествени способности, равни на моите. Малко оставаше да повярвам, че Датура може да надуши кръвта, докато тя още тече в жилите на жертвата, и следва миризмата, докато не пролее тази кръв.
Щом тя се появи на етажа, аз отложих плана за бягство през северното стълбище. Всеки ход, докато тя беше наблизо, ми се струваше равносилен на самоубийство.
