бягащи плъхове.
Дани се вторачи в природната стихия и само пророни:
— Майко мила!
— Някой безотговорен негодник е убил черна змия и я е окачил на дърво.
— Черна змия ли?
Подадох му раницата, грабнах пушката и надникнах в коридора, фурията с нейната свита още не се виждаше.
Зад мен Дани каза:
— Краката ми направо горят от прехода от Пико Мундо. А бедрото ми сякаш е пълно с ножове. Не знам колко още ще мога да издържа.
— Няма да ходим далеч. Щом минем по въжения мост и през залата с хилядата копия, оттам вече е лесно. Само се постарай да се движиш колкото се може по-бързо.
Той не можеше да се движи бързо. Вървеше по-бавно и отпреди, като влаченето на десния крак беше по-изразено. И въпреки че нямаше навика да хленчи и да се оплаква, почти след всяка крачка тихо охкаше от болка.
Ако намерението ми беше да го отведа директно от „Панаминт“, нямаше да стигнем много далеч, преди харпията и нейните канибали да ни настигнат.
Поведох го на север, по коридора, към площадката с асансьорите. Когато се скрихме там, си отдъхнах.
Оставих пушката и я подпрях на стената с голямо нежелание — в този момент исках тя да се е сраснала биологично с дясната ми ръка и да е свързана пряко с централната ми нервна система.
Докато се мъчех да отворя вратите на асансьора, Дани прошепна:
— Какво си намислил? Да ме хвърлиш в шахтата и да инсценираш злополука, за да се докопаш до картата ми с ядящата мозъци марсианска стоножка?
Отворих вратите и поех риска да светна за секунди с фенерчето и да му покажа, че кабината на асансьора си е на място.
— Няма лампи, отопление, течаща вода, но пък няма и Датура.
— Тук ли ще се скрием?
— Ти ще се скриеш тук, а аз ще се върна да им отвлека вниманието и да ги заблудя.
— Ще ме открият за дванайсет секунди.
— Не, и през ум няма да им мине, че някой е отварял вратите. А и няма да предположат, че си се скрил толкова близо до мястото, където те бяха оставили.
— Няма, защото е глупаво.
— Точно така.
— А те не очакват от нас да постъпим толкова глупаво.
— Бинго.
— Защо и двамата не се скрием тук?
— Защото ще е глупаво.
— И двата заека с един изстрел.
— Започваш да усещаш нещата, компадре.
В раницата ми имаше три резервни половинлитрови бутилки вода. Едната оставих за себе си, а другите две ги дадох на него.
На слабата светлина той се взря в бутилките и каза:
— „Евиан“, а?
— Нека да е „Евиан“ щом предпочиташ. — Дадох му и двете протеинови блокчета с кокос и стафиди. — Запасите ти ще стигнат за три-четири дни, ако се наложи да останеш толкова време.
— Но ти ще се върнеш по-скоро.
— Ако успея да им отвлека вниманието за няколко часа, те ще си помислят, че целта ми е да спечеля малко време, за да мога да те измъкна оттук. Ще се засуетят, ще се уплашат, че ще доведем ченгетата, и ще взривят цялата сграда.
Той взе от мен няколко опаковани във фолио пакета и ме попита:
— Какво е това?
— Мокри кърпички. Ако не се върна, значи съм умрял. Почакай два дни, за да си сигурен, че опасността е отминала. После отвори вратите на асансьора и се постарай да стигнеш до междущатската магистрала.
Той влезе в асансьора и изпробва кабината дали е стабилна.
— Ами какво да правя, ако ми се припикае?
— В празните бутилки от вода.
— За всичко си помислил.
— Да, но после на твое място не бих ги използвал отново за пиене. Не вдигай никакъв шум, Дани. Защото ако шумиш, си мъртъв.
— Ти ми спаси живота, Од.
— Още не съм.
Дадох му едното фенерче и го посъветвах да не свети с него в асансьора. Светлината можеше да проникне през процепа на вратите на площадката и в коридора, фенерчето му беше необходимо за стълбището, в случай че се наложи сам да бяга.
Когато отново затворих вратите, Дани каза:
— В крайна сметка реших, че не бих искал да съм на твое място.
— Не знаех, че през ума ти е минала и възможността за кражба на самоличността.
— Извинявай — прошепна той през стесняващата се пролука. — Много извинявай.
— Приятели завинаги. — Казвахме си така още, откакто бяхме на десет или единайсет години.
— Приятели завинаги.
Четирийсет и втора глава
Покрай стая 1242 с неизбухналата бомба, по главния коридор към по-малкия, нарамил раницата и стиснал пушката в ръце, аз кроях планове да оцелея. Желанието ми да доживея до деня, в който Датура ще бъде хвърлена в затвора, ми даде по-силна воля за живот отколкото имах преди шест месеца.
Очаквах противниците ми да се разпръснат и да се върнат на дванайсетия етаж през северното и южното стълбище, за да ми отрежат пътя, преди да съм извел Дани навън. Ако можех да сляза само два-три етажа надолу, на десетия или деветия, и да ги изчакам да минат покрай мен, тогава щях да се промъкна до стълбите, да изтичам чак до долу и оттам да си плюя на петите. После щях да се върна след час-два заедно с полицията.
Когато за пръв път влязох в стая 1203 и говорих с Датура, тя сама се досети, че съм се промъкнал през асансьорната шахта. По никакъв друг начин не бих могъл да стигна незабелязан до дванайсетия етаж.
Следователно, въпреки че за тях беше ясно, че няма да мога да сваля Дани през шахтата, те поне щяха да се ослушват около шахтите за някакъв шум. Нямаше как да използвам този трик втори път.
Когато стигнах до вратата на южното стълбище, тя беше полуотворена. Внимателно минах през нея и излязох на стълбищната площадка. Отгоре не се чуваше нищо. Заслизах надолу бавно, стъпало след стъпало. На четвъртото или петото се спрях и се ослушах. Гробна тишина.
Странният мирис на гъби и мускус отново се носеше във въздуха, ала този път като че беше по-слаб, но не по-малко неприятен.
Косъмчетата на тила ми настръхнаха. Някои хора твърдят, че така Бог ни предупреждава за намиращото се наблизо зло, но моите наблюдения сочеха, че реагирам така и когато ми сервират брюкселско зеле.
Какъвто и да беше източникът на миризмата, сигурно се дължеше на токсичните пари и газове, останали след пожара. Именно затова никога преди в „Панаминт“ не се беше случвало да я усетя. Тя беше продукт на едно-единствено събитие, но в същото време не произлизаше от отвъдното. Всеки учен би могъл да я анализира, да проследи произхода й и да изведе молекулярната й формула.
Никога преди не бях срещал свръхестествено създание, което да обяви присъствието си с подобна
