използват като жива факла.
Когато се изчерпеше яростта на духа с войнишката прическа и когато веселата тройка надигнеше глави, те щяха да ме потърсят около тях. Ако разполагаха с фенерчета, в този мрак щяха да са им необходими минута-две, а може би и повече, докато се усетят, че ме няма в създадената от полтъргайста бъркотия.
Ако включех моето фенерче още сега, можеха да видят лъча и да разберат, че съм избягал. Не исках да привличам излишно вниманието им. Всяка минута предимство пред тях ми беше скъпоценна като злато.
Нечия ръка докосна лицето ми.
Извиках като малко дете, уплашено до смърт. Но от устата ми не излезе никакъв звук.
Пръстите нежно се допряха до устните ми, сякаш да спрат вика, който се опитах да издам, но не успях. Нежна ръка, женска.
В този момент в казиното се намираха само три жени. Две от тях бяха мъртви от пет години.
Кандидат-богинята, дори и непобедима с помощта на амулета, в който беше събрала трийсет не знам какво си, дори и да й беше писано да живее хиляда години, защото непрекъснато захранваше с банани змията вътре в себе си, не можеше да вижда в тъмното. Тя нямаше шесто чувство. И не би могла да ме открие без фенерче.
Ръката се плъзна от устните ми надолу по брадичката и към бузата ми. После докосна лявото ми рамо, плъзна се по ръката ми и хвана дланта ми.
Сигурно защото искам мъртвите да почувстват топлота, и те се държат по същия начин с мен. И загадъчната ръка също беше неописуемо по-гладка и чиста от тази с поддържания маникюр на кралицата на телефонния секс. Чиста и честна, силна, но нежна. Искаше ми се да вярвам, че е на Мериан Морис, сервитьорката на коктейли.
След като се спрях и поколебах за десет секунди, аз й се доверих и я оставих да ме води.
Докато симпатягата с войнишката прическа изливаше бурните си емоции със силна дандания там някъде зад нас, ние тръгнахме напред, много по-бързо, отколкото аз бях в състояние сам да се движа. Заобикаляхме препятствията, вместо да стъпваме върху тях и уверено и сигурно крачехме, без никакъв страх от падане. Призракът можеше да вижда еднакво добре и на светло, и на тъмно.
За по-малко от минута, след няколко завоя предимно надясно, тя ме накара да се спра. Пусна лявата ми ръка и докосна дясната, в която държах фенерчето.
Когато го включих, видях, че бяхме минали през галерията с магазинчетата и се намирахме в края на дългия коридор, до вратата за северното стълбище.
Моят водач наистина беше Мериан, облечена като индианска принцеса.
Всяка секунда сега беше ценна, но не можех да я оставя така, без да поне да се опитам да поправя злините, сторени от Датура.
— Пуснатото на воля мракобесие от този свят е навредило на сестрите ти. Ти нямаш никаква вина. Накрая, когато и те си отидат оттук, няма ли да искаш да си там… от другата страна, за да ги посрещнеш?
Погледите ни се срещнаха. Тя имаше невероятно красиви сиви очи.
— Върви у дома, Мериан Морис. Там те чака любов, но само ако сама направиш избора си.
Тя погледна към коридора, от който бяхме дошли, после отново към мен. Беше разтревожена.
— Когато отидеш там, питай за Сторми. Няма да съжаляваш. Ако Сторми е права и следващият живот е нашата служба, с нея ще преживееш вълнуващи приключения.
Мериан отстъпи крачка от мен.
— Прибери се у дома — прошепнах аз.
Тя се обърна и си тръгна.
— Върви. Иди си у дома. Остави този свят и продължи да живееш.
Докато се отдалечаваше, тя погледна през рамо, усмихна ми се и изчезна от коридора.
Този път бях убеден, че е минала през завесата.
Отворих вратата към стълбището, шмугнах се бързо вътре и затичах нагоре с всички сили.
Трийсет и девета глава
Свещите „Клио-Мей“, които внушаваха любов към чаровната млада жена, заиграваща се с духове на мъчители от Гестапо, бяха обагрили стените в червено и жълто.
Въпреки това в този дъждовен ден тъмнината в стая 1203 беше наравно със светлината. Като че някой беше пренесъл тук чудна рисунка на малко куче, което непрекъснато гонеше опашката си и се опитваше да я хване. При всеки светлинен лъч се появяваше нова причудлива сянка. Така светлината неспирно се редуваше с мрака.
Пушката лежеше на пода до прозореца, където я беше оставил Андре. Оръжието беше по-тежко отколкото предполагах. Разбрах го, щом го взех — то веднага ме задърпа надолу.
Не беше от онези пушки с дълга цев, които се използват за лов на патици или дивеч или по каквото там се стреля с дълга пушка. Тази беше с къса цев и пистолетна ръкохватка, подходяща повече за защита на дома или за обир на склад за алкохол.
Полицаите също използват такива пушки. Преди две години с Уайът Портър бяхме попаднали в опасна ситуация, изправени срещу трима собственици на нарколаборатория и техния домашен любимец крокодил. Щях да остана с един крак по-малко и вероятно без тестиси, ако шерифът не беше прибягнал към оръжието 12-и калибър с пистолетна ръкохватка, което много приличаше на това.
Макар и никога да не бях стрелял с такава пушка — в интерес на истината през живота си бях употребил оръжие само един път — веднъж бях гледал как го прави шерифът. Разбира се, това е все едно да твърдиш, че след като си изгледал всички филми с Клинт Истууд начело с „Мръсния Хари“, си станал добър стрелец и квалифициран полицай.
Ако оставех оръжието тук, момчетата можеха да го употребят срещу мен. Ако тези горили ме притиснеха до стената, поне можех да опитам да ги отблъсна с пушката. Щях да си подпиша смъртната присъда предвид факта, че само храната, която бяха изяли на закуска, тежеше повече от мен.
Влетях в стаята, изтичах до пушката, грабнах я, направих физиономия заради допира до нея, но си казах, че още съм млад, за да умирам. Вдигнах я до прозореца и я огледах на отблясъците на редките светкавици. Беше с помпа. Имаше три патрона в цилиндричния пълнител под цевта и един в самата цев. Да, имаше и спусък.
Стори ми се, че бих могъл да я използвам, ако се наложи, но трябва да призная, че увереността ми беше породена най-вече от факта, че наскоро си бях платил вноските по здравната осигуровка.
Огледах пода, после масата, перваза на прозореца, но не видях никъде резервни патрони.
Грабнах от масата дистанционното, като много внимавах случайно да не натисна черния бутон.
Прецених, че в този момент шоуто на духа с войнишката прическа вероятно е към края си. Оставаха ми само няколко минути, преди Датура и нейните момчета да се съвземат от объркването, причинено им от полтъргайста, и отново да се включат в играта.
Загубих ценни секунди, като застанах на прага на банята, за да видя с очите си дали тя напълно е унищожила сателитния телефон на Тери. Телефонът беше счупен, но не и на парчета, затова го прибрах в джоба.
До мивката имаше кутия с боеприпаси за пушката. Взех четири патрона и ги напъхах по джобовете си.
Излязох в коридора, хвърлих бърз поглед към северното стълбище, след което побягнах в противоположната посока към стая 1242.
Сигурно, защото Датура не искаше за Дани нито пари, нито победа, тя не му беше оставила никакви свещи в червени или жълти свещници. Пълчищата облаци бяха завзели цялото небе и неговата стая, която миришеше на дим, се осветяваше само от проблясъците на битката, която природата водеше със самата себе си. Нещо барабанеше така силно, че неволно внушаваше мисълта за тичащи плъхове.
— Од — прошепна той, когато се появих на вратата. — Слава Богу. Аз бях сигурен, че вече си мъртъв.
Включих фенерчето и му го дадох да го държи, след което също с тих шепот му отговорих с въпрос:
— Защо не ми каза, че е толкова побъркана?
