— Хей, приятелю — каза Датура. Освен фенерче държеше и пистолет. — Бях в долната част на северното стълбище. Пийнах си вино, поотпуснах се и чаках да почувствам силата. Сещаш се, нали, твоята сила, която да ме привлече. Както каза Дани идиотът.
— Замълчи — примолих й се аз. — Застреляй ме още сега.
Без да реагира на думите ми, тя продължи:
— Стана ми скучно. Аз лесно се отегчавам. По-рано бях забелязала тези следи от голяма котка в подножието на стълбището. Има ги и по стъпалата. Реших да ги последвам.
Огънят беше вилнял в тази част от сградата с неимоверна жестокост. Повечето от вътрешните стени бяха изгорели напълно и се беше образувало огромно и мрачно пространство. Таванът се крепеше на стоманени колони, обвити в бетон. През годините пепелта и прахът бяха продължили да се трупат, образувайки плътен и дебел килим. По този килим се беше разхождал наскоро моят саблезъб тигър.
— Звярът е обикалял навсякъде — добави тя. — Стана ми толкова интересно как се е движил в кръг и е излязъл обратно по следите си, че напълно забравих за теб. Напълно. И точно тогава те чух да идваш, и изключих фенерчето. Дяволски готино, приятелю. Мислех си, че следвам котката по петите, но бях привлечена от теб, когато най-малко очаквах. Ти си много странен тип, знаеш ли?
— Знам го.
— Тези стъпки наистина ли са от котка или от друг фантом, който си накарал да ме доведе тук?
— Наистина са от котка.
Бях много уморен. И мръсен. Исках да свърша по-скоро, да се прибера у дома и да се изкъпя.
Деляха ни около три метра и половина. Ако бяхме по-близо един до друг, можех да се опитам да скоча към нея, да се наведа и да й отнема пистолета.
Ако можех да я заприказвам, да я накарам да продължи да говори, сигурно щеше да се появи удобна възможност. За щастие от мен не се изискваше и грам усилие, за да продължи тя да говори.
— Познавах един нигерийски принц — каза Датура. — Той твърдеше, че е исангома и че може да се превръща в пантера след полунощ.
— Защо не след десет часа?
— Аз лично се съмнявах в способностите му. Мисля си, че лъжеше, защото искаше да ме мине.
— Между мен и теб този проблем не съществува.
— Трябва да е някаква котка-фантом. Защо истинска котка ще обикаля в тая воняща дупка?
— Близо до западния връх на Килиманджаро, на около пет хиляди и петстотин метра, са открили замразен скелет на леопард.
— В африканската планина ли?
— Досега няма научно обяснение какво е правил леопардът на такава височина.
Тя се намръщи.
— Не разбирам. Какво му е загадъчното тук? Та той е леопард, може да ходи, където си поиска.
— Това е цитат от „Снеговете на Килиманджаро“.
Тя нетърпеливо вирна пистолета.
— Кратък разказ от Ърнест Хемингуей.
— Онзи, на чието име е наречена марката мебели ли? Какво общо има с това Хемингуей?
Свих рамене.
— Имам приятел, който винаги се вълнува, когато правя литературни алюзии. И е на мнение, че от мен би могъл да излезе добър писател.
— Вие двамата да не сте обратни?
— Не. Той е много дебел, а аз съм надарен със свръхестествени способности. Това е.
— Приятелю, понякога говориш адски несвързано. Ти ли уби Робърт?
Освен двата светлинни лъча, които подобно на мечове бяха кръстосани, всичко останало на етажа беше потънало в тъмнина. Докато пълзях из нишите и се спусках в шахтата, навън зимният ден окончателно си беше отишъл.
Не се страхувах от смъртта, но това пещерообразно и почерняло от огъня място беше ужасно грозно място да умреш.
— Ти ли уби Робърт? — повтори тя.
— Той падна от балкона.
— Да, ама след като си го застрелял. — В тона й нямаше никакъв гняв. Гледаше ме и ме преценяваше като паяк „черна вдовица“, сякаш се двоумеше дали да ме вземе за брачен партньор или не. — Много умело се преструваш на глупак, но определено си мундунугу.
— Нещо странно ставаше с Робърт.
Тя навъси чело.
— Не знам какво е било. Моите момчета не винаги прекарват с мен толкова, колкото ми се иска.
— Нима?
— С изключение на Андре. Истински бик е този Андре.
— Не беше ли кон? Шевал Андре.
— Чистокръвен жребец. Къде е Дани идиотът? Искам да ми го върнеш. Той е доста смешна маймунка.
— Прерязах му гърлото и го хвърлих в шахтата.
Моят отговор я развълнува. Ноздрите й се разшириха, вената на тънкия й врат запулсира учестено.
— Ако не е умрял от падането, кръвта му вече е изтекла. Или пък се е удавил. Дъното на шахтата е запълнено на десет метра с вода.
— И защо си го направил?
— Той ме предаде. Издаде ти моите тайни.
Датура облиза устните си, все едно, че току-що си беше изяла вкусния десерт.
— Ти си сложна натура, приятелю. Имаш много пластове, като лука.
Бях решил да играя играта „аз и ти си приличаме, дай да се обединим“, но се появи друг удобен случай.
— Нигерийският принц лъжеше като циганин — изрече тя, — но ако ми кажеш, че можеш да се превръщаш в пантера след полунощ, на теб бих ти повярвала.
— Не в пантера.
— Така ли? А в какво се превръщаш?
— Не и в саблезъб тигър.
— Да не би да се превъплъщаваш в леопард, като онзи от Килиманджаро?
— В планински лъв.
Калифорнийската пума, наричана още „планински лъв“, обитава скалистите планини и горите, но се адаптира добре към полегатите хълмове и ниската растителност.
Пумите живеят в много гъсти храсти, в планините и каньоните около Пико Мундо. Често те отиват и в прилежащата територия, което ще рече в пустинята. Ловната територия на един мъжкар надхвърля стотици квадратни километри. Той обича да прави дълги преходи. В планините пумата се храни с елени и овце. На изпепелената територия на Мохаве тя често напада койоти, лисици, зайци, миещи мечки и гризачи. Склонна е към разнообразна диета.
— Мъжкарите от този вид тежат средно шейсет-седемдесет килограма — казах й аз. — Предпочитат да излизат на лов нощно време, под прикритието на мрака.
Отново ми отправи онзи учуден поглед, който за пръв път бях видял у нея на пътя за казиното. Това беше единствената привлекателна и искрена реакция, на която тя беше способна.
— Ще ми покажеш ли? — попита.
— Дори през деня, ако пумата е в движение, а не се е спряла да почива, хората рядко я виждат, защото се движи безшумно. Промъква се абсолютно незабелязано.
Обзета от огромно вълнение, сякаш беше видяла отново човешко жертвоприношение, тя зададе следващия си въпрос:
— Тези следи от лапи — те са твои, нали?
— Пумите са потайни.
— Потайни, но ти ще ми покажеш. — Тя беше поискала от мен чудеса, приказни невъзможни неща и
