крака в мига, в който той стремително влезе в малката конферентна зала; с него беше завеждащата канцеларията му. Посетителите се бяха групирали около дъбовата маса за четене в средата на стаята. Те представляваха малка бизнес организация от столицата на щата, където бе избран сенаторът: лобираха за облекчаване или на данъчното, или на осигурителното бреме, едно от двете. Сенаторът не можеше да си спомни добре, пък и не му бе обърнал достатъчно внимание. Отбеляза си на ум да уточни нещата с шефа на канцеларията си.
— Съжалявам, че закъснях за срещата — заговори той, когато стисна ръка и на последния от групата. — Очаквах с нетърпения да ви видя и исках да пристигна по-скоро, но денят е един такъв… — завъртя очи той, за да подчертае думите си. — За жалост, имам неотложен ангажимент и не мога да остана. Много съжалявам. За щастие, обаче, Майк е тук, а аз разчитам на него Сенаторът окуражаващо потупа по рамото завеждащия личен състав, който трябваше да проведе срещата и побутна младия мъж напред.
— Майк е най-добрият ми служител. Той ще изслуша проблемите ви и ще ми докладва. Сигурен съм, че можем да ви помогнем и искаме да го направим.
Сенаторът награди Майк с още една серия от потупвания по рамото с гордата усмивка на баща, доволен от успехите на сина абитуриент.
Посетителите в хор благодариха на сенатора, че е благоволил да дойде на срещата въпреки претоварената си програма. По лицата им грейнаха пламенни усмивки. Въпреки разочарованието си, че след половинчасово чакане срещата се оказа съвсем кратка, те ни най-малко не го показаха.
— За мен е удоволствие — продължи да любезничи Лиши. — Тук сме, за да ви служим.
И в следващия миг се озова до вратата. Помаха с ръка на земляците си и решително напусна залата.
— Оказа се лесно — измърмори той на Каръл Менинг, шеф на канцеларията му, която го последва навън от конферентната зала. — Опасявах се, че ще ме засилят с тъжби и неразумни искания.
— Не изглеждаха агресивни — забеляза разсеяно Каръл.
— Мислиш ли, че Майк ще може да се оправи с тях?
— Не знам. — Отскоро е тук и няма достатъчно опит.
Сенаторът вървеше по дългия коридор към кабинета си.
Погледна часовника си. Беше пет и двайсет следобед.
— Надявам се, че знаеш къде ме водиш?
— Разбира се — отвърна Каръл. — Връщаме се в кабинета на д-р Уитман.
Сенаторът я стрелна с укоризнен поглед и й направи знак да говори по-тихо.
— Не е за чужди уши — раздразнено й прошепна той.
Като минаваше покрай бюрото на Дон Шакълтън, секретарката в канцеларията му, Ашли не й обърна никакво внимание, а грабна листата от ръката й и влезе в кабинета си. Документите включваха предварителната програма за срещите му на следващия ден, списъка на обадилите се по телефона, докато той присъстваше на късното поименно гласуване, както и разпечатка на импровизираното интервю с репортер от Си Ен Ен, който го бе причакал в коридора.
— Ще отида за колата — погледна часовника си Каръл. — Трябва да сме в лекарския кабинет в 6:30, а би било излишно да ти напомням за натоварения трафик по това време на деня.
— Идеята е добра — каза Ашли и излезе иззад бюрото си с поглед, забит в списъка на обадилите се по телефона.
— Да те взема ли от ъгъла с Втора улица?
Ашли буквално изръмжа в знак на съгласие. Някои от обажданията бяха важни — бяха звънили председателите на няколко от множеството политически комитети. Що се отнасяше до него, набирането на средства бе най-важната част от дейността му, особено сега, когато идния ноември се задаваше кампанията за преизбирането му. Чу вратата да се затваря след Каръл. За първи път през целия ден около него се възцари тишина. Вдигна поглед. Най-после бе останал сам.
Внезапно тревогата, която бе почувствал при събуждането си тази сутрин, го обхвана отново и се разгоря като пожар в душата му. Усещаше я от дълбините на корема чак до връхчетата на пръстите си. Не обичаше да ходи на лекар. Като дете се боеше от инжекции и всякакви медицински процедури. Но с възрастта страхът му бе променил характера си и бе станал по-силен и мъчителен. Посещенията при лекаря скръбно му напомняха, че е смъртен и че вече не е в първа младост. Сега се чувстваше така, сякаш самото отиване в лекарския кабинет увеличава вероятността да му поставят някоя ужасна диагноза, като например рак, или още по-лошо ALS, известна още като болестта на Лу Гериг.
Преди няколко години един от братята на Ашли се бе разболял от това, като заболяването се предхождаше от съвсем слаба неврологична симптоматика. След като му поставиха диагнозата, силният, атлетично сложен мъж, самото въплъщение на здравето, бързо се превърна в инвалид и умря за броени месеци. Лекарите бяха безсилни да му помогнат.
Ашли разсеяно постави документите върху писалището и се вторачи в пространството пред себе си. И той имаше слаба неврологична симптоматика, която бе започнала преди месец.
Отначало не обърна внимание и я отдаде на непрекъснатия стрес в работата и на огромното количество кафе, което изпиваше, както и на преумората и недоспиването. Симптомите отслабнаха, но не изчезнаха. Всъщност, състоянието му постепенно се влошаваше. Най-мъчителен бе периодичният тремор на лявата му ръка. Понякога трябваше да я държи с дясната ръка, за да не могат околиите да забележат треперенето. После онова усещане, сякаш в очите му е попаднал пясък, което му причиняваше обилно сълзене. И накрая чувството за вдървеност, което изискваше от него както психически, така и физически усилия, за да стане и да се раздвижи.
Преди една седмица проблемът го бе принудил да отиде на лекар въпреки суеверието му, което му диктуваше да не го прави. Не посети нито Уолтър Рийд, нито Националния медицински център на военноморските сили. Боеше се медиите да не надушат, че нещо не е наред. Ашли нямаше нужда от такава публичност. След близо трийсет години служба в сената, той се бе превърнал в човек институция, в сила, с която останалите се съобразяваха, въпреки репутацията му на обструкционист, който дори в собствената си партия постоянно се запъва като магаре на мост. Но поради факта, че последователно защитава различни фундаменталистки и популистки възгледи, като например правата на отделните щати и забраната на абортите, той бе успял да излезе извън рамките на партията си и да спечели все повече привърженици сред избирателите. Преизбирането му в сената нямаше да представлява никаква трудност при наличието на добре смазаната му политическа машина. Онова, което си бе поставил за цел, бе през 2004 година да се кандидатира за Белия дом. Така че нямаше нужда някой да започне да раздухва слухове за здравето му.
Когато Ашли най-после се пребори с нежеланието си да се обърне към медицинската наука, той отиде на частен лекар, специалист по вътрешни болест във Вирджиния, с когото се бе съветвал в миналото и на когото можеше да се довери. Интернистът веднага го препрати към д-р Уитман, невролог.
Д-р Уитман не се ангажира с диагноза, макар че като чу оплакванията на Ашли, изрази сериозно съмнение относно вероятността проблемът да произлиза от ALS. След като внимателно го прегледа и го изпрати да си направи някои изследвания, д-р Уитман отново не излезе с предполагаема диагноза, а му предписа някакъв медикамент, за да види, дали симптомите ще отслабнат. Каза му да отиде пак след седмица, когато всички резултати бъдат готови. Заяви, че дотогава ще бъде в състояние да определи диагнозата. А това беше днес и Ашли се готвеше тъкмо за това посещение.
Прекара длан по лицето си. Беше се изпотил, въпреки че в стаята бе хладно. Пулсът му препускаше. Ами ако се окаже, че има ALS? Или пък, че има тумор в мозъка? В началото на седемдесетте години, когато Ашли бе още щатски сенатор, негов колега се разболя от тумор в мозъка. Сега напразно се напрягаше да си спомни от какво се оплакваше колегата му. Помнеше само, че преди да умре, мъжът се беше превърнат в сянка на самия себе си.
Вратата към стаята на секретарката се отвори със скърцане и в пролуката се появи главата на Дон със старателно фризирана и подредена коса.
— Каръл се обади току-що. Ще бъде на уговореното място след пет минути.
Ашли кимна с глава и етапа от стола. Този път не почувства затруднение и това го окуражи. Фактът, че препаратът, предписан му от д-р Уитман очевидно бе извършил чудеса, беше единственият светъл лъч в мрачната перспектива, която се откриваше пред него. Всички тревожни симптоми бяха изчезнали, с
