Робин Кук
Пристъп
Пролог
Понеделник, 22 февруари, бе един от онези удивително топли дни в средата на зимата, които дават на населението по крайбрежието на Атлантическия океан лъжливата надежда, че пролетта е дошла. Слънцето ярко блестеше от Мейн до самите рифове на Флорида и под въздействието на лъчите му температурата варираше с внушителния един градус по Целзий. За по-голямата част от хората, населяващи дългата крайбрежна ивица, денят щеше да е най-обикновен, за някои дори щастлив, но за двама души той щеше да постави началото на серия от събития, по силата, на които жизнените им пътища щяха трагично да се пресекат.
Даниел Лоуъл вдигна поглед от розовото листче с телефонното съобщение, което държеше в ръката си. То бе уникално поради две причини: първо, авторът му бе доктор Хейнрих Уъртхейм, шеф на катедрата по химия в Харвард, който изразяваше желание доктор Лоуъл да се яви в кабинета му и второ, малкият печат СПЕШНО, бе дебело подчертан. Доктор Уъртхейм обичаше да общува чрез писма и очакваше от другите да му отговарят по същия начин. Като един от най-добрите химици в света, заемащ високия и изключително привилегирован пост шеф на катедра, той се държеше като Наполеон Бонапарт. Рядко се смесваше с масите, сред които бе и Даниел, въпреки че самият Даниел не бе кой да е, а шеф на катедра под ръководството на Уъртхейм.
— Хей, Стефани! — извика Даниел от другия край на лабораторията. — Видя ли телефонното съобщение върху бюрото ми? От императора е. Иска да ме види.
Стефани вдигна очи от стерео микроскопа, с който работеше и погледна към Даниел.
— Не очаквам да е за добро — отвърна тя.
— Нищо не си му казала, нали?
— Откъде такава възможност? По време на цялото си обучение съм го виждала само два пъти — когато защитих дисертацията си и когато ми връчи дипломата.
— Сигурно знае нещо за плановете ни — предположи Даниел. — Нищо чудно, като имам предвид с колко хора разговарях, за да ги склоня да влязат в научния съвет.
— Ще отидеш ли?
— Не бих го пропуснал за нищо на света.
Разстоянието от лабораторията до административната сграда на катедрата бе съвсем малко. Даниел беше убеден, че сблъсъкът между двамата е сигурен, но за него това нямаше значение. Всъщност го очакваше с нетърпение.
Още щом се появи, секретарката на катедрата му направи знак да влезе направо в светилището на Уъртхейм. Завари стареещия нобелов лауреат зад старинното му писалище. Поради побелялата коса и слабото си лице Уъртхейм изглеждаше по-възрастен от своите седемдесет и две години. Ала външният му вид ни най-малко не смекчаваше впечатлението от властната му натура, чиято сила сякаш създаваше магнитно поле около него.
— Моля, седнете, доктор Лоуъл — каза Уъртхейм, като гледаше своя посетител над телените рамки на очилата си. Въпреки, че бе прекарал в Съединените щати по-голямата част от живота си, в говора му се усещаше немският акцент.
Даниел седна. Той си имаше в запас едва забележима безгрижна усмивка, която, бе убеден, нямаше да убегне от вниманието на шефа на катедрата, затова моментално я залепи на лицето си. Макар Уъртхейм да бе прехвърлил седемдесетте, умствените му способности бяха непокътнати и съзвучни с най-последните новости. Фактът, че от Даниел се очакваше да се кланя доземи на този динозавър, бе една от причините, поради които бе твърдо решен да се оттегли от университета. Безспорно старецът беше умен и неслучайно бе спечелил Нобелова награда, но продължаваше да се въргаля в неорганичната синтетична химия от миналия век. Органичната химия като протеините и техните производни — това бе настоящето и бъдещето на науката.
Уъртхейм наруши тишината, в която двамата мъже се оглеждаха един друг.
— По лицето ви разбирам, че слуховете са верни.
— Бихте ли се изразили по-ясно? — отговори с въпрос Даниел. Искаше да е сигурен, че подозренията му са оправдани. Имаше намерение да изчака поне месец, преди да съобщи за плановете си.
— Сформирате научен съвет — изправи се Уъртхейм, стана и закрачи из стаята. — Което означава едно-единствено нещо — продължи той.
Спря и се вторачи в младия мъж.
— Планирате да подадете оставка и вече имате, или тепърва ще регистрирате собствена компания.
— Виновен по всички обвинения — изрецитира Даниел.
Без да ще, едва забележимата му усмивка се стопи и той широко се ухили. Лицето на Уъртхейм стана тъмночервено. Несъмнено приемаше поведението му като предателско.
— Когато дойдохте при нас, ме поставихте в много неизгодно положение — продължи с равен глас Уъртхейм. — Дори ви оборудвахме удобната модерна лаборатория, за която настоявахте.
— Няма да си я нося у дома — отвърна Даниел; не можеше да повярва, че Уъртхейм се опитва да го накара да се чувства виновен.
— Непочтителността ви е оскърбителна.
— Бих могъл да се извиня, но няма да съм искрен.
Уъртхейм се върна зад писалището си.
— Напускането ви ще обтегне отношенията ми с президента на университета.
— Съжалявам — каза Даниел. — И то искрено. Ала именно този вид бюрократично лицемерие е една от причините, поради които академичният живот изобщо няма да ми липсва.
— Нещо друго?
— Уморих се да губя изследователско време в преподаване.
— Вие сте най-малко натовареният преподавател в катедрата. Споразумяхме се за това, още когато постъпихте тук.
— Все пак ми изяжда голяма част от времето. Но и това не е най-важното. Искам да видя с очите си резултатите от моята работа. Наградите и публикациите в научни списания далеч не ме задоволяват.
— Мечтаете да станете знаменитост…
— Предполагам, че и така може да се каже, а и парите ще са добри. Защо не? Други, много по- неспособни от мен, успяха.
— Чели ли сте „Стрелата“ на Синклер Луис?
— Нямам време да чета романи.
— Може би трябва да намерите — посъветва го Уъртхейм. — Възможно е да ви накара да премислите решението си, преди да е станало твърде късно.
— Доста мислих — отвърна Даниел. — Стигнах до заключението, че това е най-правилното за мен решение.
— Искате ли да знаете мнението ми?
— Мнението ви ми е известно.
— Оставката ви ще донесе беди и за двама ни, но най-вече за вас.
— Благодаря за окуражителните думи — изправи се Даниел. — Довиждане.
Кимна с глава и излезе.
— Благодаря ви, че дойдохте — сърдечно каза сенатор Ашли Бътлър с обичайния си южняшки носов изговор. С усмивка върху месестото си лице той се ръкува с въодушевените мъже и жени, които скочиха на
