Той я блъсна по посока към коридора, като продължаваше да я държи над лакътя.
В дневната Мануел послушно пазеше Меган и Кристина. Меган хлипаше тихо от време на време, тялото й потръпваше. Кристина стоеше като онемяла с широко отворени от ужас очи.
— Добра работа — каза Мануел, когато Реналдо бутна на дивана голата Трейси.
— Сложи малките да седнат в двата края на дивана, обърнати с гръб една срещу друга — нареди Реналдо. След това с бързи движения завързаха трите момичета заедно.
— Слушайте ме добре, сладурани — каза Реналдо на момичетата, като не изпускаше от очи Трейси. — Искаме да предадете едно съобщение на родителите си. Но нека първо ви попитам нещо. Знаете ли какво е аутопсия? Кимнете с глави, ако знаете.
Трейси не помръдна. Дори не мигна.
Реналдо отново я удари през устните. Тънка струйка кръв се плъзна по брадичката й.
— Няма да питам повторно. Кимнете или поклатете глави!
Трейси кимна бързо.
— Чудесно! Това е съобщението за мама и тате. Никаква аутопсия! Схванахте ли? Никаква аутопсия! Кимнете, ако сте разбрали.
Трейси покорно кимна.
— Добре. Това е главното съобщение: никаква аутопсия. Бих го написал, но не мисля, че ще е умно предвид обстоятелствата. Кажете им, че ако игнорират това предупреждение, ние пак ще ви посетим и няма да е толкова приятно. Разбирате ли какво ви казвам? Ще бъде лошо, не като този път, тъй като сега е само предупреждение. Може да не е утре, може да не е следващата седмица, но няма да се размине. А сега искам да съм сигурен, че сте схванали. Кимнете с глави, ако сте разбрали какво ви говоря.
Трейси кимна. Някаква част от дързостта в очите й бе изчезнала.
— И последната част от съобщението. Кажете на родителите си да държат полицията далеч от тази работа. Това е нещо само между нас и родителите ви. Ако отидат в полицията, ще се наложи да ви посетя отново когато и да е, където и да се намирате. Не се съмнявайте. Ясен ли съм?
Трейси отново кимна. Виждаше се, че е също толкова ужасена, колкото и по-малките си сестри.
— Чудесно! — каза Реналдо. После смъкна ръкавиците си и забоде пръст в гърдите на Трейси. — Хубави гълъбчета! Кажи на родителите си да не ме принуждават да се връщам.
След като обходи с очи бързо стаята, Реналдо махна на Мануел. И пак така бързо, както бяха влезли, те излязоха, като взеха пътьом брезентовата чанта и свалиха в движение маските и ръкавиците си. Затвориха внимателно вратата след себе си и се върнаха по същия път до улицата. На път към колата се разминаха с няколко деца на велосипеди, но това не ги разтревожи. Те бяха просто двама работници, които се връщаха, след като бяха свършили работата си. Влязоха в колата и Реналдо погледна часовника си. Цялото упражнение беше траяло по-малко от двайсет минути, което не беше никак лошо за хиляда долара.
14.
Бостън, Масачузетс
Сряда, 7 юни 2006 г.
3:50 след обед
Рандолф се измъкна иззад масата на защитата, подреди бележките си и се изправи на подиума. Дори когато бе ясно, че е напълно готов, той гледа Лиона достатъчно дълго, за да я принуди да отклони бързо очи.
— Госпожице Ратнър — прозвуча култивираният му глас. — Как бихте описали избора си на облекло в офиса?
Лиона се засмя неуверено.
— Като нормално, предполагам. Защо?
— Бихте ли нарекли обичайните си дрехи консервативни или непретенциозни?
— Никога не съм мислила за това.
— Намеквала ли ви е някога Марлене Ричард, която е всъщност офис мениджър, че облеклото ви е неподходящо?
За миг Лиона изглеждаше като лисица, хваната в кокошарник. Очите й се местеха от Тони към съдията, след това обратно към Рандолф.
— Беше казала нещо в този смисъл.
— Колко пъти?
— Как бих могла да знам? Няколко.
— Използвала ли е термини като „секси“ или „предизвикателен“?
— Предполагам.
— Госпожице Ратнър, вие твърдите, че д-р Бауман ви бил „хвърлил око“ преди година.
— Точно така.
— Смятате ли, че това може да има нещо общо с начина ви на обличане?
— Откъде да знам.
— Споменахте, че първоначално това ви е смутило, тъй като той е бил женен.
— Истина е.
— Но преди една година д-р Бауман е бил официално разделен със съпругата си. В брака му е имало известно напрежение. Това знаело ли се е в офиса?
— Може би.
— Възможно ли е вие да сте хвърлили око на д-р Бауман, а не обратното?
— Може би подсъзнателно. Той е добре изглеждащ мъж.
— Минавала ли ви е някога мисълта, че д-р Бауман може да е податлив към предизвикателно облекло, като се има предвид, че е живеел сам?
— Не съм се замисляла.
— Госпожице Ратнър, вие твърдите, че на осми септември 2005-а година сте живеели в бостънския апартамент на д-р Бауман.
— Там живеех.
— Как се е случило? Д-р Бауман ли ви покани да се преместите при него?
— Не точно.
— Било ли е някога преместването ви предмет на разговор, в който да сте обсъждали ползите и недостатъците от него?
— Всъщност не.
— Истината е, че сте решили да се преместите по своя инициатива. Вярно ли е?
— Ами, аз оставах там всяка нощ. Защо да се плаща наем за два апартамента?
— Не отговорихте на въпроса ми. Преместили сте се в апартамента му, без да го обсъждате с него. Така ли е?
— Не се е оплаквал — озъби се Лиона. — Получаваше си го всяка вечер.
— Въпросът е дали сте се преместили при него по своя инициатива.
— Да, инициативата беше моя. А на него му хареса.
— Ще разберем това, когато д-р Бауман отговаря — каза Рандолф, докато се консултираше с бележките си. — Госпожице Ратнър, вечерта на осми септември 2005-а година, когато господин Джордан Станхоуп се е обадил заради жена си Пейшънс, казвал ли е д-р Бауман нещо за „Нютън Мемориал Хоспитал“?
— Не, не е.
— Не е казвал, че ще е по-добре да отиде до дома на Станхоуп, вместо по болницата, тъй като жилището на семейство Станхоуп е по-близо до Симфоничната зала.
— Не. Не е казвал нищо за болницата.
— Когато с д-р Бауман пристигнахте в дома на Станхоуп вие останахте ли в колата?
— Не. Д-р Бауман ме извика да вляза с него и да му помагам.
— Разбрах, че сте носили портативно устройство за електрокардиограма.
— Точно така.
