— А какво се случи, когато влязохте в спалнята на госпожа Станхоуп?
— Д-р Бауман започна да преглежда госпожа Станхоуп.
— Отнасяше ли се загрижено към нея в този момент?
— Да. Каза на господин Станхоуп веднага да извика линейка.
— Разбрах, че вие сте правили изкуствено дишане на пациентката, докато той се е занимавал с останалите неща.
— Точно така. Д-р Бауман ми показа как да го правя.
— Беше ли загрижен д-р Бауман за състоянието на пациентката?
— Много загрижен. Тя беше посиняла, а зениците й бяха огромни и не реагираха.
— Разбрах, че линейката е пристигнала бързо, за да откара госпожа Станхоуп в болницата. По какъв начин вие с д-р Бауман стигнахте до болницата?
— Аз карах неговата кола. Д-р Бауман тръгна с линейката.
— Защо е тръгнал с линейката?
— Каза, че ако състоянието на госпожа Станхоуп се влоши иска да е там.
— Не сте го видели веднага, а много по-късно, след като госпожа Станхоуп е починала. Така ли е?
— Да. Той беше в спешното отделение. Беше целият опръскан с кръв.
— Беше ли обезсърчен от това, че негова пациентка е починала?
— Изглеждаше доста отчаян.
— Значи д-р Бауман е направил големи усилия, за да спаси пациентката?
— Да.
— И е паднал духом, когато всичките му усилия са се оказали безуспешни?
— Предполагам, че е бил депресиран, но не остана дълго в това настроение. Всъщност, завършихме с една дяволски хубава петъчна вечер в апартамента.
— Госпожице Ратнър, позволете ми да ви задам един личен въпрос. Правите ми впечатление на много жизнена млада жена. Изричали ли сте някога неща, които в действителност не сте мислили, когато сте били ядосана, може би, за да подчертаете чувствата си?
— Всеки го прави — призна Лиона с усмивка.
— В нощта, когато д-р Бауман е получил призовката, беше ли той разстроен?
— Много. Никога не съм го виждала толкова разстроен.
— А ядосан?
— И ядосан, да.
— При тези обстоятелства смятате ли, че е съществувала възможност той, цитирам: „да избълва“ неподходящи коментари за Пейшънс Станхоуп, особено, като се имат предвид енергичните му усилия да я спаси в онази злощастна вечер, както и всичките му ежеседмични посещения, които е правил в продължение на година преди нейната смърт?
Рандолф направи пауза, изчаквайки отговора на Лиона.
— Свидетелката да отговори на въпроса — каза съдия Дейвидсън, след като изчака известно време.
— Какъв беше въпросът? — попита Лиона объркано. — Не го разбрах.
— Повторете въпроса — нареди съдията.
— Това, за което говоря е, че коментарите на д-р Бауман за Пейшънс Станхоуп в онази вечер са били в резултат на възбудата му, докато истинските му чувства към пациентката са демонстрирани при многократните му посещения в продължение на повече от година в дома й, както и при усърдните му усилия да я спаси в нощта на смъртта й. Питам, госпожице Ратнър, това звучи ли ви правдоподобно?
— Може би. Не знам. Може би трябва да питате него.
— Смятам да го направя — кимна Рандолф. — Но първо искам да ви попитам дали продължавате да живеете в наетия от д-р Бауман апартамент в Бостън.
Джак се наведе към Алексис и прошепна:
— Рандолф се отклонява с някои от въпросите и твърденията, което би трябвало да накара Тони Фасано да повдигне възражение. До този момент Фасано винаги е действал бързо. Питам се какво става сега.
— Може би е свързано с онова, което си говореха съдията и адвокатите по-рано при показанията на Лиона. Винаги има взаимни отстъпки и компромиси от двете страни за по-голяма безпристрастност.
— Възможно е — съгласи се Джак. — Но каквато и да е причината, Рандолф се представи добре. — Джак се заслуша в отговорите на Лиона, когато адвокатът я запита за чувствата й след започването на процеса за лекарска небрежност и връщането на Крейг при семейството му. Беше му ясно какво прави Рандолф; разгръщаше защитата върху сценария за „отхвърлената любовница“, което трябваше да накара предишните показания да звучат прекалено подозрително — изоставената любовница си отмъщава от злоба.
Джак отново се наведе към Алексис:
— Ще те попитам нещо, но бъди искрена. Ще имаш ли нещо против да се измъкна? Иска ми се да поиграя малко баскетбол. Но ако искаш да остана, ще го направя. Имам чувството, че най-лошото отмина. Както е тръгнало, най-многото, което може да стане, е тази жена да се изложи още повече.
— Моля те — погледна го сестра му. Отивай да тренираш! Оценявам, че си тук, но сега наистина се чувствам по-добре. Иди и се забавлявай. Съдията всеки момент ще закрие заседанието. Винаги го прави около четири.
— Сигурна ли си, че си добре? — попита я Джак.
— Напълно. Ще вечерям рано с децата, но ще ти оставя нещичко да се подкрепиш, когато се върнеш. Потренирай, но се пази. Крейг всеки път се връща с контузии. Взе ли си ключа?
— Тук е — усмихна се Джак и я прегърна бързо.
Той стана, и като се извиняваше на хората, покрай които минаваше, бързо се добра до вратата. Преди да излезе, хвърли поглед към стола на Фасано и се изненада. Адвокатът не беше на обичайното си място. Очите на Джак се преместиха към ложата на наблюдателите, търсейки познатия силует. Франко също го нямаше.
Джак се измъкна от залата. Това, че Франко не беше вътре, го накара да спре. Мина му мисълта какво ли ще стане, ако се сблъска с мъжа на някакво място без големи възможности за измъкване, като например подземния паркинг. Въпреки че само преди няколко години нямаше да му мисли чак толкова, предстоящата му женитба го накара да се разколебае. Вече се налагаше да се съобразява с човека до себе си, да бъде внимателен, което означаваше подготвен. Идеята да се снабди с лютив спрей, хрумнала му неотдавна, се беше провалила. Той реши да промени това.
Триетажният коридор с асансьорите гъмжеше от народ. Вратите на едната от четирите съдебни зали стояха отворени и бълваха хора. Процесът беше свършил. Някои от излизащите бърбореха, други бързаха към асансьорите, опитвайки се да преценят кой от осемте асансьора ще пристигне пръв.
Джак се присъедини към групата и се огледа предпазливо, като се питаше дали няма да се натъкне на Франко. Той се съмняваше, че има някакъв проблем в сградата на съда. По-скоро се касаеше за нещо навън.
На проверовъчния пункт на входа той спря да попита униформения гард дали знае наблизо някакъв железарски магазин. Онзи му отвърна, че имало такъв на „Чарлз стрийт“, за която Джак знаеше, че е главната улица на съседния Бийкън Хил.
Гардът го увери, че лесно ще я намери, особено ако пресече парка, което означаваше, че това е улицата, където Джак обикновено паркираше взетата си под наем кола. Въоръжен с тази информация и съвета, че трябва да се движи на запад и да мине през лабиринта на Бийкън Хил, той напусна сградата.
Отново се огледа за Франко, но не го забеляза никъде, което го накара да се ухили на параноята си. Заобиколи сградата. Улиците бяха тесни и с много извивки, към което беше привикнал в Ню Йорк. Скоро се намери на „Дърни стрийт“, която по мистериозен начин се превръщаше в „Мъртъл“. Сградите в по-голямата си част бяха скромни, тесни четириетажни тухлени къщи. За своя изненада внезапно се изравни с приятна детска площадка, пълна с хлапета и млади майки.
Тъй като нататък улицата ставаше все по-стръмна, Джак осъзна, че Бийкън Хил е не просто име, а истински хълм. Къщите започнаха да стават по-големи и по-елегантни, макар и да не изпъкваха. Отляво мина покрай един огрян от слънцето площад със здрава ограда от ковано желязо, избиваща се около редица
