— Почакай! — прекъсна го Джак. — Казваш ми, че жената е гола?
— Гола както майка я е родила. И сякаш това не стига, ами е без каквото и да е окосмяване на пубиса. Обръсната е като билярдна топка, което…
— Лу — прекъсна го за втори път Джак. — Не е било самоубийство.
— Моля? — попита невярващо лейтенантът. — Опитваш се да ми кажеш, че не става дума за самоубийство, без дори да си видял местопрестъплението.
— Ще видя местопрестъплението, но да, казвам ти, че не е самоубийство. Имаше ли някаква бележка?
— Предполагаема, но е на фарси2. Така че нямам представа какво пише. Дипломатът казва, че е предсмъртно писмо.
— Не е било самоубийство — повтори Джак. В този момент асансьорът пристигна. Той се качи, но не бързаше да затвори, за да не загуби връзка с Лу. — Обзалагам се на петарка. Никога не съм чувал жена да извърши самоубийство гола. Просто не се случва.
— Шегуваш се!
— Не, не се шегувам. Жените самоубийци не искат да бъдат намерени по такъв начин. По-добре съгласувай нещата и нека твоите хора да дойдат на място. Освен това няма защо да ти казвам, че сдържаният дипломат съпруг или какъвто и да е там, е заподозрян номер едно. Не му позволявай да изчезне в иранското посолство, защото няма да го видиш вече.
Джак пусна вратата да се затвори, докато прекъсваше разговора. Надяваше се нарушаването на плановете за вечерта да не крие по-дълбок смисъл. Истинският кошмар на Джак беше страхът, че смъртта дебне хората, които той обича, правейки го съучастник. Той погледна часовника си. Беше седем и двайсет.
— По дяволите! — изруга той гласно и блъсна няколко пъти вратата на асансьора с длан. Може би трябваше да премисли идеята.
С бързина, родена от повтарянето, Джак измъкна планинския си бегач от района на моргата, където бяха складирани ковчезите за бездомници, отключи го, сложи си каската и го подкара към товарната рампа срещу 30-та улица. Между вановете на погребалните агенции той се метна на седалката и излезе на улицата. Стигна до ъгъла и зави към Първо авеню.
Със сядането на велосипеда тревогата му се стопи. Натисна педалите и велосипедът се понесе напред, като бързо набираше скорост. Пиковите часове на трафика бяха отминали и колите, такситата, автобусите и камионите се движеха с прилична скорост. Джак не бе в състояние да поддържа това темпо, но беше близо до него. След като достигна обичайната си средна скорост, той се облегна на седалката и превключи на по- висока. От ежедневното каране на колело и баскетболните тренировки бе в страхотна форма.
Вечерта беше прекрасна, над града се разстилаше златен ореол. Отделни небостъргачи стърчаха дръзко срещу синьото небе, чиито нюанси ставаха все по-тъмни с всяка изминала минута. Джак прелетя покрай Нюйоркския университетски медицински център отдясно и малко по-нататък на север остави зад гърба си Генералния съвет на Обединените нации. Всеки път, когато можеше, отиваше наляво, така че да може да завие към 47-а улица, която беше еднопосочна и водеше на изток.
Кулите на Обединените нации бяха на няколко преки от Първо авеню. Облицована в стъкло и мрамор, сградата се извисяваше с впечатляващите си шестдесет и няколко етажа към вечерното небе. Директно срещу навеса, който се простираше от входовете до улицата, имаше няколко полицейски коли със запалени фарове. Закоравелият нюйоркчанин минаваше покрай тях, без дори да ги погледне. Имаше също едно очукано Шеви Малибу, успоредно паркирано на полицейските коли. Джак разпозна в него колата на Лу. Срещу нея бе спрян ван на моргата на Националното здравно обслужване.
Докато заключваше велосипеда си към един забранителен знак за паркиране, Джак усети, че безпокойството му се връща. Карането бе прекалено кратко, за да има дълготраен ефект. Междувременно часовникът му показваше седем и половина. Той показа значката си на медицински следовател на униформения портиер и бе изпратен на петдесет и четвъртия етаж.
Горе в апартамент 54 J, нещата се успокояваха постепенно. Когато Джак влезе, Лу Солдано, Алън Айзенбърг, Стив Мериът и група униформени седяха край всекидневната, като в чакалня пред лекарски кабинет.
— Какво става? — попита Джак. Цареше тишина. Нямаше ги дори обичайните разговори.
— Чакаме теб и криминолозите — отвърна Лу. Останалите продължиха да мълчат. Вместо омачканата си служебна униформа, Лу бе облякъл грижливо изгладена риза, закопчана догоре, нова вратовръзка в приглушени цветове и хубаво, макар и не особено подходящо, спортно карирано сако, което изглеждаше твърде малко върху здравата му, набита фигура. Лу беше детектив на повикване, работил в отдел „Организирана престъпност“ шест години, преди да се премести в „Убийства“, където бе навъртял повече от десетилетие и сега той надзираваше работата.
— Трябва да призная, че изглеждаш доста елегантен — направи коментар Джак. Дори ниско подстриганата коса на лейтенанта беше сресана, а вечната еднодневна брада не се виждаше.
— Това е възможно най-доброто, което мога да постигна — отвърна Лу, вдигна ръце и стегна бицепсите си за ефект. — Заради вечерното ти празненство се измъкнах незабелязано до вкъщи и се преоблякох. По какъв случай е, впрочем?
— Къде е дипломатът? — попита Джак, игнорирайки въпроса му. Той надникна в кухнята и в съседната стая, използвана за трапезария. С изключение на всекидневната, апартаментът изглеждаше празен.
— Избягал е — каза Лу. — Разбушува се тук, след като приключих разговора с теб и започна да ни заплашва с преки последствия.
— Не биваше да му позволявате да тръгва — каза Джак.
— Какво трябваше да направя? Нямах съдебна заповед за задържане.
— Не можа ли да го задържиш за разпит поне докато пристигна?
— Виж, капитанът ме изпрати тук да поддържам нещата прости и ясни, а не да преча на успеха на работата. А задържането на човек от такъв ранг може да ни навреди сериозно.
— Окей — кимна Джак. — Това е твой проблем, не мой. Да видим тялото.
Лу посочи към отворената врата на спалнята.
— Знаеш ли вече самоличността на жената? — попита го Джак.
— Още не. Домоуправителят казва, че била тук от по-малко от месец и не говорела добре английски.
Джак огледа сцената, преди да пристъпи към тялото. Носеше се лек мирис на месарски магазин. Обзавеждането предполагаше дизайнерска намеса. Стените и килимът бяха напълно черни; таванът — огледален, а завесите, украшенията и мебелите — чисто бели, включително спалното бельо. Както Лу бе обяснил, трупът бе напълно гол, проснат по гръб напречно на леглото, а краката висяха отляво. Въпреки че цветът на кожата й бе тъмен приживе, жената изглеждаше бледа на фона на чаршафите, с изключение на лекото натъртване на лицето и насиненото око. Ръцете й бяха изкривени настрани, с вдигнати нагоре длани. В дясната й ръка се виждаше автоматичен пистолет с показалец върху спусъка. Главата бе обърната леко наляво. Очите бяха отворени. Високо на дясното слепоочие се виждаше входната огнестрелна рана. Под главата на белия чаршаф тъмнееше кърваво петно, а отляво се виждаха кървави пръсти и тъкан.
— Някои типове от Средния Изток могат да бъдат много брутални с жените си — каза Джак.
— И аз съм го чувал — кимна Лу. — Дали натъртването и насиненото око са причинени от куршума?
— Съмнявам се. — Джак се обърна към Стив и Алън. — Разполагаме ли с наши снимки на тялото?
— Да, направихме. — Стив Мериът се провикна през отворената врата.
Джак надяна чифт гумени ръкавици и внимателно отстрани от раната тъмната, почти черна коса на жената. Мястото имаше отчетлива звездообразна форма, което показваше, че дулото е било в контакт с жертвата при произвеждането на изстрела.
Джак обърна главата настрани, за да види изходната рана. Намираше се ниско долу под лявото ухо. Той се изправи.
— Ами, това е повече от доказателство — произнесе той.
— Доказателство за какво? — погледна го Лу.
— Че не е било самоубийство. Куршумът е минал отгоре надолу. Хората не се самоубиват по този начин. — Джак изобрази въображаем пистолет с дясната си ръка и допря върха на показалеца до
