кръв и натрошени костици, който обля хладилника. Тялото се строполи на пода като подсечено, сякаш някой му бе отнел краката.
— Исусе Христе! — ужасено изкрещя Стив. — Защо го застреля, по дяволите?!
Кърт тикна пистолета обратно в кобура и побутна с крак тялото. Технически погледнато, Юри все още беше жив, тъй като от устата му излитаха някакви страни гъргорещи звуци.
— Нали се бяхме разбрали да изпратим бойците?! — продължаваше да протестира Стив. — Защо не ми каза, че си решил да го гръмнеш лично?
— Ти какво, размекваш ли се? — застрашително го изгледа Кърт.
— Не, по дяволите! — проплака Стив. — Но можеше да ми кажеш какво си намислил, нали? Изкара ми акъла!
— Не бях го планирал предварително — изръмжа Кърт. — Но копелето ме ядоса. Чу ли го как каза, че е твърде късно да извадим антракса от барабана? Държеше се така, сякаш той командва, а ние сме някакви шибани изпълнители! На практика аз се опитах да му дам шанс, повярвай ми… Ако се беше отказал от тъпата си терористична идея, изобщо нямаше да го гръмна!
Стив пусна брезентовата торба на пода и пристъпи към масата. Взе чашата си и погълна наведнъж съдържанието й. Раменете му конвулсивно потръпнаха.
— Все пак предпочитам да знам предварително за намеренията ти — промърмори той.
— Стига бе, лигльо! — шеговито се намръщи Кърт. — Хайде, взимай торбата и да се махаме оттук!
Двадесет и трета глава
Сряда, 20 октомври, 23.50 часа
— Мислиш ли, че си тръгнаха? — прошепна Джак.
— Да — кимна Лори. — Почти съм сигурна, че преди около десетина минути чух затръшването на входната врата, въпреки бученето на вентилатора.
В складчето цареше непрогледен мрак. Преди да се качи горе, Юри беше изключил и общото осветление в мазето. През цялото времетраене на визитата на Арийската народна армия двамата медицински следователи бяха стояли абсолютно неподвижно, страхувайки се дори да дишат. И двамата подскочиха от внезапния грохот на изстрела. До този момент напрягаха слух и успяваха да хванат откъслечни думи и фрази от разговора, който се водеше оттатък тънките дъски на пода.
— Страхувам се, че гръмнаха нашият любим руснак — промърмори с нормален глас Джак. Все още не се помръдваше и стоеше тихо, тъй като отпътуването на „арийците“ можеше да се окаже и капан.
— Май така стана — отвърна с лека въздишка Лори. — Той с основание им нямаше доверие…
— Мисля, че горе се появиха онези мъже, които преследваха и мен — каза след кратка пауза Джак. — Дължа извинение на Пол… Тази бъркотия е далеч по-голяма, отколкото предположението, че Пол може да ми се е разсърдил… Заключенията ми бяха прибързани.
— Може и да си прав, но за момента това няма значение. Въпросът е какво ще правим?
— Първо ще направим опит да се измъкнем оттук — въздъхна Джак. — Но видях вратата и не храня особени надежди. Три сантиметра дъска, подсилена с метални ленти…
— Не ми харесва да съм затворена тук — потръпна в мрака Лори. — Това ми напомня ужасните неща, които станаха през 1992 година при онези случаи със свръхдозите.
— Стига, стига! — скара й се Джак. — И аз изпитвам известно чувство на клаустрофобия, но това не е като да те заковат в ковчег!
— Почти същото е — държеше на своето Лори. — Освен това усещаш ли миризмата на ферментация и белина?
— Да — отвърна Джак. — Тук някъде трябва да има ферментатор, зареден с голяма доза активен антракс. Днес, когато обиколих къщата, видях ламаринени тръби за проветрение и чух бученето на мощен вентилатор. Умирам от яд, че не се досетих какво означава това! Не знам защо реших, че става въпрос за някаква пещ!
— Това е работа на човек, който е знаел какво върши — мрачно подхвърли Лори.
— За съжаление е така — кимна Джак. — И това прави реална заплахата за това, което ще стане утре. Докато разследвах случая Папарис ми мина през ума, че може би става въпрос за био-тероризъм, но после нещата се развиха в друга посока. Дори и тогава у мен остана известно подозрение, но за съжаление не се доверих на мрачните си предчувствия…
— Не можеш да виниш себе си — въздъхна Лори. — Нали все пак си позвънил на градския епидемиолог? Останалото би трябвало да е негова работа.
— Сигурно е така — унило сви рамене Джак. — Обадих се и на началника на групата за борба с природните бедствия към канцеларията на кмета, но от това съвсем не ми става по-леко…
— Как му беше името? — попита Лори. — Нали той ни чете лекция за биотероризма?
— Стен Торнтън — отвърна Джак.
— Точно така. А лекцията му беше адски мрачна. Чак тръпки ме побиха от нея…
Замълчаха. След известно време увереността им нараст-на и те бавно се размърдаха. От появата на АНА не бяха мръднали от местата си, облегнати на бетонната стена.
— О, Господи! — прошепна Лори. — Не мога да повярвам, че водим сравнително нормален разговор, а едновременно с това сме заключени в тази малка тъмна дупка и знаем какво ще се случи утре в сградата „Джейкъб Джавитс“! Защо не си взех телефона, по дяволите! — Чантичката й бе останала заключена в жабката на Уорън. Беше решила да я остави там, за да изглежда като истински професионалист.
— Това би улеснило нещата — съгласи се Джак. — Но мисля, че Юри щеше да ти го вземе… Според мен той знаеше какво прави. На връзката с ключовете си имам едно миниатюрно фенерче и мисля да го включа…
— Моля те! — рече Лори.
Тъничкият конус освети само една малка част от помещението. Пред очите на Джак се мярна намръщеното лице на Лори, която беше кръстосала ръце пред гърдите си и видимо мръзнеше във влажното мазе.
— Добре ли си? — загрижено попита той.
— Ще се справя — промърмори тя.
Тънкият лъч тръгна из помещението. Джак спря пред шишетата с дестилирана вода и ги премести на по-удобно място. Трябваше да ги достига лесно, дори и в пълен мрак.
— Може би ще ни потрябват — промърмори той. — Не искам да бъда песимист, но може би няма да излезем скоро оттук…
— Ободряваща мисъл, няма що! — засмя се нерадостно Лори.
Светлината се плъзна по вратата. Отваряше се навън, което означаваше, че пантите са от другата страна. Ръцете му внимателно опипаха рамката.
— Мислиш ли, че можем да вдигнем малко шум?
— Можем да вдигнем и много шум, стига да ни чуят съседите — отвърна Лори.
— Имах предвид Арийската народна армия — загрижено поясни той.
— Тях отдавна ги няма — тръсна глава Лори. — Взеха каквото им трябва и вероятно правят последните корекции за утрешното си нападение в Манхатън…
— Сигурно си права — кимна Джак. — Няма как да са подозирали, че сме тук…
Сви дланта си в юмрук и започна да блъска рамката. Веднага разбра, че няма шанс. Вратата беше изключително солидна. Въпреки това отстъпи крачка назад и връхлетя отгоре й с рамо. Направи го няколко пъти, напрягайки всички сили. Вратата изобщо не мръдна.
— Толкоз по въпроса — отказа се задъхан той, включи фенерчето и го насочи към варосаните бетонни стени. Те бяха плътни, без никакви пукнатини или отвори.
— Изненадан съм от солидните основи на тази къща — промърмори той. — Гледана отвън, тя по нищо не се различава от обикновена дървена барака…
— Ами тавана? — подсети го Лори.
Тънкият лъч светлина се стрелна нагоре, после бързо започна да избледнява.
— Охо! — простена Джак. — Страхувам се, че скоро отново ще бъдем пленници на тъмнината…
Още не беше затворил уста, когато фенерчето светна по-силно и угасна. Мракът бързо встъпи в правата
