— Става въпрос за един случай на Джак… Една жена е умряла от натравяне с ботулин.
— Всъщност, случаят не е точно мой — уточин Джак. — Това е съществената разлика. Освен това Уорън е в течение…
— Ами да! — плесна се по челото Лори. — Как можах да забравя?
— Има предвид Кони Давидов — поясни Джак.
— И аз така си помислих — кимна Уорън. — Флаш е разочарован от мнението ти, че става въпрос за нещастен случай…
— Значи вече знаеш за ботулизма, така ли? — присви очи Лори.
Младежът кимна.
— Май аз съм последната, която трябваше да научи — смутено се усмихна тя.
— Звъннах на Уорън още сутринта, веднага след като нещата се изясниха — поясни Джак. — Трябваше ми телефона в службата на Флаш…
— Добре, няма значение — кимна Лори. — Какви са последиците?
— Нищо съществено — въздъхна Джак. — Страхувам се, че случаят затъна в дебрите на бюрокрацията. Когато съобщих на Сандърс за ботулизма, тялото вече беше кремирано. Това означава, че аутопсия няма да има — един твърде смущаващ факт за бруклинската патология. Но нещата в крайна сметка ще бъдат решени от Бингъм…
— Това означава, че Министерството на здравеопазването все още не е уведомено, така ли? — пожела да узнае Лори.
— Май, че да — кимна Джак.
— Ужасно!
— Защо да е толкова ужасно? — обади се Уорън. — Кони и тъй и тъй е мъртва…
— Никой не знае откъде се появил този ботулинов токсин — поясни Лори. — А нашата основна задача като медицински следователи е да спасяваме живота на хората. За съжаление може да има и други смъртни случаи, тъй като не знаем произхода на отровата…
— Разбирам — кимна младежът.
— Има и още нещо, за което едва ли подозирате — обади се Джак. — В квартала на Кони се наблюдава масово измиране на плъховете в канализацията…
— Предполагаш, че и те са жертви на ботулизъм, така ли? — присви очи Лори.
— Да — кимна Джак. — Преди няколко часа получих потвърждение за това.
— Значи отровата, която е убила Кони, е била изхвърлена в канала…
— Или обратното — плъховете са заразили Кони по някакъв начин — сви рамене Джак. — Жилището й представлява стара дървена барака с примитивни хигиенни условия. Трябва да видите този квартал… Нямам представа колко е в ред водопроводът, но състоянието му едва ли е добро, имайки предвид безразборното строителство…
— Съмнявам се, че водопроводът има нещо общо — поклати глава Лори. — Трябва да разглеждаме нещата в обратен ред, а именно, че токсинът се е появил в къщата на Кони. Количеството му трябва да е било значително, за да избие толкова много плъхове. Питам се дали Кони е затваряла домашни консерви… — Очите й попаднаха върху лицето на Уорън.
— Не питай мен — вдигна ръце младежът. — Аз изобщо не съм я виждал…
— Можем да направим едно единствено заключение — въздъхна след кратък размисъл Лори. — Човек с добри познания по епидемиология трябва щателно да огледа къщата на Кони и да потърси източника на отровата. Съпругът й трябва да бъде предупреден, тъй като се намира в съвсем непосредствена опасност…
— И аз помислих същото — кимна Джак. — Затова още по обед отскочих дотам…
— Разговарял си с Юри Давидов? — вдигна вежди Уорън. — Флаш знае ли това?
— Не го открих — поклати глава Джак. — Но срещнах един съсед, който каза, че Юри кара такси и няма да се прибере преди девет-десет…
Лори погледна часовника си и тръсна глава:
— Значи вече си е у дома!
— Какво предлагаш? — изгледа я Джак.
— Знаеш ли му телефона? — попита вместо отговор тя.
— Да, ама от това полза няма — въздъхна Джак. — Днес цял ден ми даваше заето. Очевидно господин Давидов е оставил слушалката вдигната…
— Кога опита за последен път?
— Сутринта — призна Джак.
— Значи можем пак да опитаме — рече Лори и измъкна мобилен телефон от чантичката си. — Казвай номера…
— Нямам го тук — смутено отвърна Джак. — Остана в службата.
— Ще опитам „Справки“ — бързо съобрази Лори. — Как се произнася Давидов?
Получи телефона без никакви затруднения, провери за последен път адреса и набра цифрите. В мембраната прозвуча сигналът за заето.
— Сега вярваш ли ми? — попита Джак.
— И преди ти повярвах — увери го Лори. — Но исках поне да опитаме. Сега, след като е ясно, че не можем да го наберем по телефона, остава другото — да отидем на място…
— Сега?! — изгледа я с учудване Джак.
— Ако изчакаме и този човек умре, няма да се почувстваш добре, нали? — контрира Лори.
— Сигурно — кимна Джак. — Добре, но това ще ни отнеме време. Кварталът се намира чак отвъд Бруклин…
— По това време ще стигнем бързо — увери го Лори. — Ще минем през тунела Бруклин Батъри и Шоър Паркуей. Ако няма напрегнат трафик, за нула време сме там…
— Без мен! — отсече Уорън. — От Флаш знам, че тоя тип е гад… Оставям го на професионалните ви грижи. Ние с Плюнката май ще се прибираме…
— Добре — сви рамене Лори. — Ние ще вземем такси.
— Няма нужда — поклати глава Уорън. — Ще вземете моята кола, а аз ще се прибера с Плюнката. Док, ти знаеш къде да я паркираш после, нали?
— Сигурен ли си? — изгледа го Лори.
— Че защо да не съм? — сви рамене младежът. — Хайде, вървете да се позабавлявате. А като се върнете, бъдете спокойни. Ще организирам нощно наблюдение на квартала…
Двадесет и първа глава
Сряда, 20 октомври, 22.30 часа
Юри стана и се протегна. Най-сетне успя да монтира обратно пръскачката на специализирания камион за пестицидна обработка на почвата. Преди това внимателно бе напълнил резервоарите й с антракс на прах. Процедурата му отне почти два часа, като в това време влизаше и престоят му в лабораторията, облечен в защитен костюм. Сега вече всичко беше готово. Заредена и проверена, камионетката очакваше утрешната си среща със Съдбата.
Хвърли поглед на часовника си и за пръв път през вечерта си позволи кратка почивка. От момента, в който най-сетне успя да се измъкне от лудия Кърт и компанията му главорези, душата му тръпнеше от тревога. Безпокоеше се, че няма да успее да приключи до единадесет, както беше обещал. Сега най-сетне изпита увереност, че всичко ще бъде наред. Беше се справил с всичко, при това в десет и половина — половин час преди крайния срок. Върху кухненската маса бяха подредени пет половинкилограмови „кренвирши“, натъпкани със светлокафяв прах. Върху тях лежеше един обемист жълт плик, както беше поискал Кърт. Имаше и една дебела хавлия за баня, в която щяха да бъдат увити кренвиршите.
Гальовно потупа каросерията на камионетката и за пореден път надникна в кабината. Ключовете висяха на страничното огледало. Беше помислил за всичко, включително за дреболиите. Не искаше сутринта да се мотае и да губи време за глупости — например в търсене на Бог знае къде останалите ключове. Планираше да потегли за Манхатън в осем нула-нула, прибрал в куфарчето си фалшивия паспорт и самолетния билет.
