Изчака смяната на светофара, натисна педалите да прекоси оживеното авеню и спокойно навлезе в улицата си. Вече беше във фазата на охлаждането. Включи на ниска скорост, педалите се завъртяха по- бързо, без почти никаква съпротива. Спря край мрежестата ограда на баскетболния корт и напрегна взор. Уорън и Флаш пак играеха един срещу друг.
— Хей, док, не бягай! — забеляза го Уорън. — Идвай тук, човече!
— Дано да си във форма, защото тази вечер ще ти докарам доста неприятности! — закани се в отговор Джак.
— Хей, хей, докторът заплашва с „домашни посещения“! — извика Плюнката, един от младите играчи и любимец на Уорън. Цялата група беше възприела маниера да дразни Джак, оценявайки най-добрите му изяви на корта като „домашни посещения“.
— Тази вечер очаквайте доста такива! — извика в отговор Джак и с отблъсна от мрежата. Беше нетърпелив час по-скоро да се включи в играта.
В душата му имаше известно раздвоение. Все още не беше решил дали да отиде до Лори с колелото, или наистина да вземе такси. Искаше му се да върти педалите дотам, но едновременно с това искаше и да достави удоволствие на Лори. Докато обсъждаше въпроса забеляза, че от парка се появи фигурата на още един велосипедист. Причината, поради която Джак го загледа, беше само една: човекът изглеждаше като препънат, сякаш бе ранен или изтощен до крайност…
Изчака известно време, просто да се увери, че човекът не се нуждае от помощ. Не след дълго разбра, че това няма да е наложително. Велосипедистът извади мобилен телефон и набра някакъв номер, а след това натисна бутона за светофара на пешеходната пътека.
Джак реши, че все пак ще използва такси до апартамента на Лори, метна любимото си превозно средство на рамо и се насочи към входа. Изкачи стълбите на един дъх, пъхна ключа в ключалката и бутна вратата. Вкара колелото в антрето и хукна да се преоблича в спалнята, без да си прави труда да затвори входната врата след себе си.
За свое огромно неудоволствие не успя да намери веднага екипа, с който играеше баскетбол. Все пак успя да се справи и бързо навлече широките шорти и тениската. Отгоре наметна износено яке, а косата си прибра под тъмносиня лента с надпис „Найки“. Отскочи до кухнята да изпие чаша вода, секунда по-късно звънна телефонът.
Поколеба се дали да вдигне. Първата му мисъл беше да остави обаждането на телефонния секретар, но после се сети, че може да е Лори, тъй като почти нямаше други познати, които да го търсят у дома.
— Ало — рече в слушалката той. Отсреща не се обади никой. След още няколко повиквания в ухото му прозвучаха същите звуци, които беше чул в службата — грохот като от падаща вода и далечни автомобилни клаксони. Поклати глава, направи гримаса и затвори.
Но едва направил две крачки към вратата на кухнята, телефонът отново иззвъня. Решил, че става въпрос за техническа неизправност, Джак се върна и пак вдигна слушалката. И изпита задоволство, че го стори, тъй като насреща се оказа Лори.
— Ти ли звъня преди десетина секунди? — попита той.
— Не съм — отвърна Лори. — Какво има?
— Нищо важно — махна с ръка Джак. — Казвай какво има, защото отивам да играя баскет!
— О, в такъв случай няма да те задържам — игриво подхвърли Лори. — Исках да ти кажа, че довечера ще бъдем само двамата. Лу има някаква работа…
— Той губи, аз печеля! — влезе в тон Джак.
— Ах ти, ласкател такъв! — засмя се Лори. — Той предложи да звънне предварително в ресторанта, за който ти споменах. Там много го обичат, което означава, че ще се радваме на изключително обслужване…
— Това ми звучи добре — кимна Джак. — Я ми кажи Пол безпокои ли те отново?
— Не съм го чувала откакто напусна офиса ми — отвърна Лори.
— Това е добре.
— Хайде, ще се видим в осем — приключи разговора Лори.
— Може би мъничко ще закъснея — подхвърли Джак. — Както вече ти споменах, току-що излизам. Ще изиграя само една игра, а преди да тръгна ще ти завъртя един телефон…
— Окей, ще те чакам — въздъхна Лори, после с леден тон добави: — И никакви велосипеди, нали?
— Слушам, сър! — ухили се Джак и прекъсна линията.
Изтича до стаичката-гардероб и започна да рови кутиите, пръснати по пода. Търсеше си „ританките“ — така Уорън наричаше кецовете за баскетбол. Намъкнати и хукна към вратата, без дори да им върже връзките. Миг преди да превърти ключа, някой от долните етажи го повика по име. Гласът беше непознат и той се наведе над перилата. Трима мъже бяха вдигнали глави от площадката на партера. Зърнаха го и веднага започнаха да се качват нагоре. Ботушите им тропаха по протритите стъпала. Начело беше русокос пожарникар в синя униформа.
Джак вдигна глава и започна да души въздуха за дим. Обърна се към отворената врата на собственото си жилище, но и оттам нямаше нищо, което да е повод за поява на пожарникари. Когато очите му отново се сведоха надолу, униформеният водач на малката група наближаваше площадката преди етажа му. В ръката, вместо пожарникарска брадвичка или нещо друго от тоя сорт, мрачно проблясваше пистолет.
Объркан тотално, Джак се оттегли към вратата на жилището си. Придружителите на пожарникаря носеха черни кожени якета, главите им бяха гладко обръснати. В последния момент зърна автомат в ръцете на онзи, който вървеше най-отзад.
Кърт спря на два метра от него и сбърчи вежди.
— Вие сте Джак Степълтън, нали? — попита той и го огледа отгоре додолу.
— Не, той живее на горния етаж — успя да смутолеви докторът, след което се дръпна навътре в антрето и понечи да затвори вратата. Но Кърт реагира светкавично. Кракът му успя да се мушне в процепа, ръцете му силно бутнаха. Джак бавно отстъпи назад. Непознатите нахлуха в антрето. Първият от двамата скинари имаше свастика, татуирана върху челото.
Очите на Кърт бързо обхванаха спартанската обстановка в апартамента, после изпитателно се заковаха върху лицето на Джак. Личеше, че е доста озадачен.
— Мисля, че ти си Джак Степълтън — изръмжа той.
— Не, аз съм Били Рубин — отвърна Джак, без да знае откъде му хрумна това име. Ръката му посочи към тавана: — А Степълтън живее над мен…
— Капитане, там има колело — обади се Майк и посочи към коридора.
— Видях го — изръмжа Кърт без да сваля очи от лицето на Джак. — Но обстановката не ми прилича на докторски апартамент. Я се поразшетай наоколо… Трябва ми писмо или нещо друго, на което да е изписано името на тоя…
— Готов съм да предам на Джак вашето послание — подхвърли Джак и с трепет погледна пистолета в ръката на Кърт, а след това и автомата на Карл.
— Мерси, умнико — троснато отвърна Кърт. Засега си стой на мястото и имай малко търпение…
Джак претегли идеята да хукне към спалнята и да опита спасение през прозореца. Пълни глупости, това все пак беше четвърти етаж! Ще го спипат още на аварийното стълбище и ще го пречукат на място.
— Защо го търсите? — попита на глас той.
— Има си работа с Арийската народна армия — отвърна Кърт. — Много сериозна работа!
— Сигурен съм, че Джак няма нищо общо с никакви армии — поклати глава докторът. — Той е против всякакви войни и насилие…
— Млъквай! — сряза го Кърт.
— Открих нещо — обади се от спалнята Майк. Беше вдигнал панталоните на Джак и се мъчеше да измъкне портфейла от задния джоб. В следващия миг успя, портфейлът се разтвори с меко шляпане. При вида на значката на медицински следовател тихо подсвирна и я поднесе под носа на Кърт.
— Само провери името, за Бога! — просъска Кърт.
— Може би трябва да обсъдим работата, която споменахте — обади се Джак.
— Няма нищо за обсъждане! — отсече Кърт.
— А, ето му шофьорската книжка — промърмори Майк. — Името е Джак Степълтън!
— Джак често се преоблича тук — промърмори докторът. Откъм стълбите се разнесе тропот на тежки
