Сайд…
— Може би си прав… Какво ще правим, ако наистина влезе в парка?
— Ще тръгнем след него, как какво! — сопнато отвърна Стив. — Стига да видим накъде върви. Някое от момчетата ще задигне нечие колело, в парка е пълно с такива… — Обърна се и огледа бойците отзад, притихнали след бясното препускане.
— Кой е най-добър в колоезденето?
Бойците единодушно посочиха Кевин.
— Вярно ли е това? — присви очи Стив.
— Предполагам — сви рамене онзи. — Напоследък съм в доста добра форма.
Светофарът светна зелено и Кърт натисна газта. Стив побърза да се хване за ръкохватката.
На Медисън светеше зелено и те побързаха да завият. Тръбите дружно се втурнаха към смълчаните бойци, изтръгвайки от устите им дружни ругатни. Кърт се принуди да спре зад няколко коли, които чакаха на светофара на Петдесет и втора улица.
— Май го виждам една пряка напред — промърмори Стив.
— Дано — въздъхна Кърт. — Между автобуса и цистерната, нали? Исусе, тоя тип изобщо няма шубе!
Светлините се смениха и те най-сетне потеглиха.
— Какво да правим? — отчаяно промърмори Кърт. — С това движение по Медисън изобщо нямаме шанс да го настигнем!
— Разполагаме с номера на домашния му телефон — успокоително рече Стив. — Ако се наложи ще изчакаме, ще му звъннем у дома и ще го подлъжем по някакъв начин да си даде адреса. Един от нас може да се представи за Юри Давидов. Така със сигурност той сам ще ни дойде на гости!
— Това е идея — одобрително кимна Кърт. — Но сега какво да правим?
— Карай към ъгъла на Пето авеню и Сентрал Парк-юг — предложи Стив. — Ако изобщо влиза в парка, положително ще го направи оттам…
— Май нямаме друг избор — съгласи се след кратък размисъл Кърт.
Насочиха се на север с максималната за оживения трафик скорост. В един момент напипаха синхрона и започнаха да минават на зелена вълна. Същевременно си даваха сметка, че и Джак прави същото. Малко след като прекосиха Петдесет и седма улица дори зърнаха за миг гърба и краката му, които усърдно продължаваха да въртят педалите в западна посока.
— По дяволите! — изруга Кърт. Беше подминал пресечката и вече не можеше да завие.
— Движим се добре — успокои го Стив. — Продължавай напред. Мисля, че не е зле да опитаме Пето авеню и Сентрал Парк-запад…
Първата улица с разрешен ляв завой беше Шейсета, но и тя вършеше работа. Стигаше до северната част на Гранд Арми Плаца, където се вливаше в парка. Кърт прекоси Пето авеню на зелено и отби до тротоара. Пред муцуната на микробуса се появиха червено-бели дървени заграждения, с които полицията препречваше парковите алеи.
— Е, тук поне има достатъчно колела — подхвърли с пресилен оптимизъм Стив. По алеите, редом с любителите на летните кънки и джогинга, действително се движеха и доста велосипедисти. — Но най- хубавото е, че не виждам никакви ченгета…
Кърт се беше обърнал назад, към позлатената статуя на генерал Шърман, която се издигаше на фона на фонтана Пулицър и красивата фасада на хотел „Плаца“. Районът беше задръстен от хора, коли, автобуси и атракционни файтончета.
— Ужасно! — прошепна той. — Изгубим ли го тук, няма начин да не се сетим за прословутата игла в купата със сено…
— Добре де, ще го проследя с някое колело — обади се Кевин. — Ама какво да правя като го стигна?
— Ще го стигнеш на кукуво лято! — изръмжа Кърт. — Тоя тип е професионалист!
— Може пък да спре — подхвърли Стив. — Човек никога не знае…
— Вярно — кимна Кърт. — Дай един от глоковете на Кевин. Но по-важно е да му дадеш и телефона си, за да поддържаме връзка.
Стив се обърна и подаде на Кевин един пистолет и клетъчния си телефон. Онзи побърза да ги прибере и нетърпеливо попита:
— Искате ли да сляза и да си намеря колело?
— Не! — спря го Кърт. — Преди да видим копелето няма да предприемаме абсолютно нищо! Лично аз съм склонен да мисля, че ще бъдем принудени да преминем на план Б… Колкото повече мисля за евентуалното телефонно обаждане в дома му, толкова повече ми харесва идеята да се представим за Юри…
— Пресвети Боже, ето го! — прекъсна го Стив и развълнувано посочи с пръст един велосипедист, който профуча на някакви си три-четири метра от тях.
— Прав си, той е! — кимна Кърт и рязко се обърна: — Хайде Кевин, действай!
Кевин не чака втора покана и пропълзя навън през седалката, своевременно опразнена от Стив. Едва стъпил на алеята, той се понесе напред, а Стив побърза да се качи обратно.
Проследиха с напрегнати погледи как боецът прескача дървените заграждения и с лекота се насочва към един велосипедист, наведен над чучурчето на близката чешма. Сякаш не усещаше тежките армейски боти на краката си. Непознатият велосипедист се навеждаше на една страна, очевидно опитвайки се да пие вода без да слиза от колелото. Беше в пълно снаряжение, включително каска, найлонов клин и ръкавиците без пръсти.
Кевин не се поколеба нито за миг. Ръцете му грабнаха колелото и направиха рязко превъртащо движение. Човекът отлетя от седалката и се просна по очи на асфалта.
Кевин преметна крак над рамката и се приготви да потегли, но в същия миг собственикът се надигна и вкопчи ръце в една от ръкохватките. Огромната лапа на боеца бавно се сви в юмрук, юмрукът потъна в лицето на нещастника. Всичко това стана бавно и отчетливо, като на забавен филмов кадър.
— Ох! — неволно сбърчи нос Стив. — Егати тупаника!
Инцидентът приключи толкова бързо, че въпреки царящото наоколо оживление, малцина му обърнаха внимание. Двама-трима мъже тръгнаха да окажат помощ на падналия велосипедист, но никой не последва Кевин, който яростно натискаше педалите по следите на Джак. А фигурата на самия доктор все още можеше да се види в далечината, въпреки бързо сгъстяващият се мрак.
— Това поне мина без инциденти — въздъхна с облекчение Стив. — А сега какво ще правим? Тук ли ще останем?
Кърт бавно огледа околността, сякаш очакваше да открие отговора наблизо. След кратък размисъл въздъхна и поклати глава:
— Не… Мисля, че трябва да се прехвърлим към Сентрал Парк-запад. Ако Степълтън наистина живее в Горен Уест Сайд, той ще излезе от парка именно там…
След тези думи включи на скорост и бавно потегли. Насочи се към южната част на Сентрал Парк, после извади мобилния си телефон и го сложи на таблото пред себе си.
Двадесета глава
Сряда, 20 октомври, 18.30 часа
Джак изправи гръб и пусна ръкохватките. Колелото продължаваше да фучи по гладката, покрита с опадали листа алея. Точно пред него бяха изходите на Сентрал Парк-запад, от които се излизаше право на Сто и шеста улица.
Въртенето на педалите дотук беше изключително приятно. Времето беше прекрасно, точно според очакванията му. Отсечката около Първо авеню бе маркирана от обичайните опасности, но и те му подействаха стимулиращо. А традиционната обиколка на фонтана Пулицър беше толкова пленителна, че той дори спря за момент, за да се наслади на пищната гола статуя на Изобилието, особено красива на фона на залеза. Разбира се, най-добрата част от пътешествието отново беше през самия парк. Увеличи скоростта си в момента, в който зад гърба му остана обичайното оживление около входа. Скоро изпита чувството, че лети като на сън. Страхотно!
