— Как му беше името? — сбърчи вежди Джак.
— Няма име.
— Добре, тогава ми дай адреса…
— Не мога да си го спомня.
— Е, това вече се казва подробна информация! — саркастично поклати глава Джак.
— Можеш да ме вземеш на път за центъра — предложи тя. — Помня, че беше на една тясна уличка оттатък Мълбъри и няма начин да не го открия… Разбира се, предпочитам да дойдеш с такси, а не с любимото си колело…
Джак обеща с половин уста и тръгна към кабинета си. Завари Чет приведен над микроскопа си.
— Я ми кажи какво става, бе човек? — вдигна глава той.
— Много е сложно — отвърна Джак и се тръшна на стола си. След продължителното въртене на педалите, последвано от внезапната конфронтация с Пол, той изведнъж се почувства смъртно уморен. — Мога да ти кажа обаче, че Лори промени плановете си за утре. Ако вие с Колийн все още държите на нашата компания, ние сме готови да откликнем…
— Прекрасно — зарадва се Чет и посегна към телефона. — Ще звънна на Колийн да се погрижи за билетите…
— Задръж малко — спря го Джак. — Какво стана с ветеринарните епидемиолози? Успя ли да се свържеш с тях?
— Да — кимна Чет. — Разговарях с доктор Кларк Симсариън, който беше ръководител на семинара. Каза, че все още нямат диагнози за плъховете, но са се натъкнали на нови антраксни язви…
— Имам едно предложение за тях — подхвърли Джак. — Звънни на доктор Симсариън и му предложи да направят тест за ботулинов токсин.
— Ботулинов токсин? — вдигна вежди Чет. — От това ли е умряла Кони Давидов?
— Поне така мисли Питър Летерман — кимна Джак.
— А ти все още допускаш, че между плъховете и Кони съществува някаква връзка?
— Далечно предположение — призна Джак. — Но ветеринарите не са открили нищо друго, тъй че спокойно могат да опитат. Днес се отбих в една ветеринарна лечебница в Брайтън Бийч. Човекът каза, че дори част от местните котки са били застигнати от тайнствена смърт.
— Ще предам предложението ти — кимна Чет. — Ами Рандолф Сандърс? На него каза ли му за ботулиновия токсин?
— Казах му. И трябва да ти призная, че изпитах огромно удоволствие от начина, по който го накарах да се гърчи…
— Аз пък бих изпитал удоволствие да чуя звука от сгромолясването му — поклати глава Чет. — Да откажеш аутопсия на пациент, който е умрял от ботулизъм, вероятно е най-големият кошмар за всеки патолог!
— И аз съм любопитен да разбера какво е станало — промърмори Джак. — Даже мисля да проверя лично, докато ти си въртиш телефоните.
Извади мобилния си телефон и набра патологията в Бруклин. Доктор Сандърс го нямаше в кабинета и той помоли да го потърсят по пейджъра. Докато чакаше, Чет се свърза с Колийн и получи положителен отговор за утрешния концерт. Той се обърна към Джак и вдигна палец, в същия момент отсреща се обади доктор Рандолф Сандърс.
— Съжалявам, че ви безпокоя — промърмори Джак, прибягвайки до небрежния си тон от предишния разговор. — Обменяме мнения с колегата относно случая Давидов и се чудим докъде стигнахте…
— Кошмарът е пълен — мрачно го уведоми Сандърс.
— Същото каза и Чет преди малко — ухили се Джак и намигна на приятеля си, който чакаше да го свържат с доктор Симсариън.
— Не мога да повярвам на късмета си — продължи с плачлив глас Сандърс. — Веднага след сутрешният ни разговор аз се обадих в погребална агенция „Стрикланд“, но новините оттам бяха лоши…
— Съжалявам да го чуя — промърмори съчувствено Джак.
— Тялото е било кремирано.
— О, не!
— Нямаше какво друго да направя и оставих въпроса в ръцете на Джим Бенет.
— Какво направи той?
— Още нищо — въздъхна Сандърс. — Но знам, че вече е разговарял с Бингъм. Доколкото съм осведомен, голямото началство в лицето на Харолд Бингъм ще се заеме с цялата тази бъркотия…
— Сигурно се чувствате зле — подхвърли Джак, усетил прилив на симпатия към този нещастник.
— Никога досега не съм изпадал в подобна ситуация…
— Ще се оправите — окуражи го Джак. — В професия като нашата пропуските са неизбежни. А вие сте направили всичко, което е било по силите ви…
Приключи разговора почти едновременно с Чет и се обърна в негова посока.
— Ти пръв — изпревари го приятелят му. — Какво научи?
— Няма сгромолясване, поне засега — рече с въздишка Джак. — Бингъм тепърва ще се развихря. Проблемът е там, че тялото вече го няма. Кремирали са го… — Поклати глава и горчиво въздъхна: — Каква бъркотия, Господи. Знам само едно — нещата са извън контрол…
— Много си прав — кимна Чет. — И ги остави извън контрол! А доктор Симсариън не беше във възторг от предложението ти, но обеща да опита…
— Е, това наистина е всичко, което можем да направим — вдигна ръце Джак.
— Абсолютно — потвърди Чет.
Джак се извърна към бюрото си. Върху плота беше поставен поднос с проби, към който беше залепено листче за съобщения. Морийн му беше изпратила кожните проби на Кони Давидов.
Придърпа микроскопа си, постави едно от стъкълцата под окуляра и се надвеси над него. Сега, след диагнозата ботулизъм, всичко дойде на мястото си. Беше взел кожна проба, за да установи дали подутото око на жената е причинено от травма или инфекция. И пробата му даваше конкретен отговор, но нищо повече.
Отмести стъкълцето и посегна към папката на Дейвид Джеферсън. Беше твърдо решен да приключи случая с един ден по-рано и да изненада приятно Калвин. Залови се за работа с приятното чувство, че му предстои вечеря с Лори и Лу, като преди това, естествено, хубавичко ще се измори на баскетболния корт. Ей така, за отваряне на апетита…
Деветнадесета глава
Сряда, 20 октомври, 17.05 часа
— До утре! — подвикна Боб Кинг.
Кърт неволно се спря на прага, обърна се и махна с ръка на подчинения си. В жеста му имаше повече повелителност, отколкото прощален поздрав. Тръгнаха в противоположни посоки по улица Дуейн и Кърт заканително изръмжа:
— Ти пак ми закъсней и ще видиш едно утре!
Нетърпението го обхвана още в ранния следобед и оттогава насам непрекъснато нарастваше. Край на подготовката и планирането, операция „Отмъщение“ най-сетне можеше да започне. Нещата щяха да станат факт след по-малко от двадесет и четири часа! В рамките на следващия един час щеше да бъде премахнат и Джак Степълтън — последната и единствената пречка пред успешния старт.
Погледна часовника си. Минаваше пет, следователно участниците в операцията вече са се събрали в бара на Пийт. Следобедът изтече без обаждане от страна на Стив — сигурен признак, че нещата са се развили по план.
Зави зад ъгъла и видя един с нищо незабележителен тъмносин микробус, паркиран на десетина метра от бара. На шофьорската врата имаше рекламна лепенка на някакъв бруклински водопроводчик. По лицето на Кърт пробяга доволна усмивка. Това без съмнение беше реквизираното превозно средство.
Барът беше полупразен. Мелодичната кънтри-музика от обед беше сменена от оглушителните крясъци на група, наречена „Армагедон“. Усмивката на Кърт се разшири. В това също имаше нещо многозначително.
