— На този адрес ли работите? — попита той.
— Да — кимна Джак, след което направи безуспешен опит да се сети още нещо. — Благодаря ви предварително…
— Няма защо. До колко часа работите?
— Поне до шест — отвърна Джак.
— Ще кажа на Юри да ви се обади — обеща брадатият руснак и продължи пътя си.
Джак го изчака да се отдалечи и отново погледна към къщата на Давидов. Сети се, че няма да е излишно да пъхне една визитка под входната врата. Но в това се криеше и определена опасност — ако попадне в ръцете на Ейбълард, тази картичка щеше да бъде доказателство за намесата на Джак. След което, естествено, щяха да последват санкции от страна на Бингъм.
— Какво толкова, по дяволите! — промърмори след известно колебание той, извади една картичка и написа на гърба й Юри да му се обади веднага. Към служебния си телефон прибави номератора на централата и домашния си номер. След всичко това се върна обратно и пъхна картичката под входната врата.
Свали веригата от колелото и побърза да го яхне. Имаше намерение да направи една кратка опознавателна обиколка на Брайтън Бийч, а едва след това да потегли по обратния път към службата. Интересуваше го главно района, но тайно се надяваше да види и някой ветеринарен кабинет, където да попита за масовия мор на плъховете напоследък…
Седемнадесета глава
Сряда, 20 октомври, 12.15 часа
Юри не помнеше миг от живота си, в който да е бил повече развълнуван. В момента, в който се озова лице в лице с Джак Степълтън, той имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите. На всичкото отгоре не успя да измъкне глока от джоба си, тъй като се беше оплел някъде из подплатата на якето му.
Оказа се, че това оплитане му донесе късмет. Ако беше успял да извади пистолета, положението му щеше да бъде много по-тежко от сегашното. Паниката в душата му бе предизвикана не толкова от неочакваната поява на Джак Степълтън, а от вероятността с него да е и Флаш Томас. Според директора Гордън Стриклънд двамата са се появили заедно в погребалното бюро.
В момента, в който разбра, че медицинският следовател е сам, Юри възвърна самообладанието си до такава степен, че да се справи с него. Със смайване чу, че тоя тип някак бе успял да постави диагноза ботулизъм.
След като се отдалечи от мястото на внезапната им среща, Юри нито веднъж не погледна назад. Насочи се право към една от кварталните кръчми и едва пред вратата й дръзна да се огледа. Джак Степълтън не се виждаше никъде. Изпусна дълбока въздишка на облекчение, влезе и глътна на екс двойната водка, която си поръча.
— Още една? — попита барманът. За щастие не се познаваха, в противен случай Юри би трябвало да дава обяснения за брадата, която все още не смееше да свали.
— Пак двойна — кимна той, продължавайки да трепери. От това, което успя да види около къщата си беше явно, че Джак Степълтън е успял да огледа имота. По всяка вероятност бе видял и лабораторната вентилация в задния двор. Никой не би могъл да кажа какви ще бъдат заключенията му.
Друга причина за тревога беше въпросът дали Джак е надникнал през задното прозорче на гаража. Може би е видял камионетката за пестициден контрол — нещо, което е поне толкова важно, колкото тръбите на вентилацията.
Погледна часовника си. Не бе в състояние да прецени дали му е дал достатъчно време да се оттегли, но не можеше да чака повече. Плати сметката си, глътна питието на един дъх и вдигна торбата с покупките.
С колеблива стъпка се насочи към началото на Оушънвю Лейн. Хвърли изучаващ поглед по посока на дома си, но не забеляза нищо тревожно. Навлезе бавно в алеята, стиснал ръкохватката на пистолета в джоба си. Този път беше сигурен, че ще го измъкне без проблеми. Нямаше да позволи отново да бъде изненадан, особено пък от Флаш.
Къщата изглеждаше напълно спокойна. Очите му трескаво опипаха околността. От Джак нямаше следа. Бутна портичката и с бърза крачка се насочи към страничния вход. Влезе вътре и побърза да заключи след себе си.
Облегна се на вратата и изпусна въздишка на облекчение. Един поглед му беше достатъчен да разбере, че никой не беше влизал. Остави покупките си на масата и веднага се спусна в мазето. Недокоснатата ключалка на лабораторията го накара да изпусне втора въздишка на облекчение.
Върна се обратно в кухнята и отвори вратичката на фризера, за да прибере замразената храна и водката. Останалите опаковки си останаха на масата. На път за банята зърна визитката на пода пред входната врата и се наведе да я вземе. Както очакваше, тя също се оказа на доктор Степълтън.
Прибра я в джоба си, редом с другата, после най-сетне се сети да дръпне фалшивата брада от лицето си. Кожата лудо го сърбеше от лепилото. Погледна се в огледалото и откри, че е леко зачервена на мястото на съприкосновението. Наплиска лицето си с вода, поколеба се за момент, после си сложи известно количество афтършейв, просто защото не знаеше какво друго да стори. За нещастие възпалената кожа го засмъдя така остро, че в очите му се появиха сълзи. А когато отново се погледна в огледалото, зачервяването беше станало значително по-изразено и изглеждаше наистина зле.
Отиде в кухнята и извади ключовете за колата от чекмеджето на масата. Продължаваше да се пита как да постъпи, тъй като визитата на Джак Степълтън тласкаше нещата към драматична развръзка. Никак не му беше приятно, но май трябваше да алармира Кърт и да изтърпи проклятията му. Това обаче щеше да направи лице в лице, а не по телефона…
Пристъпи към прозорците, които гледаха към улицата и внимателно огледа алеята през цепките на дървените щори. Нищо обезпокоително. Само една млада майка с типично руски одежди буташе количка пред себе си. В околността нямаше паркирани подозрителни автомобили. Влезе в кухнята и надникна през страничната врата към гаража, който беше само на няколко крачки. Поколеба се дали пак да си сложи брадата, но си спомни за възпалението и се отказа. Вместо това измъкна пистолета, прехвърли го в лявата си ръка и го покри с една кърпа. Стисна ключовете в дясната си ръка и предпазливо отвори вратата.
Огледа се за последен път и бавно излезе навън. Заключването на страничната врата и отключването на гаража му отне броени секунди. Изкара колата и бързо спусна основната врата, като през цялото време държеше пистолета готов за стрелба. Дълбоко в себе си усещаше, че в момент като този няма право на никакви грешки. Започна да се отпуска едва когато даде газ и се отдалечи по алеята. Излезе на авеню Оушънвю и се насочи към Шоър Паркуей. Крайбрежната магистрала предлагаше най-бързото придвижване до Манхатън в този час на деня. Насочи колата към естакадата и се наведе напред. Ръката му с пистолета предпазливо се плъзна под седалката и излезе без него.
Беше сигурен, че Кърт ще се ядоса на новата му поява в пожарната, но нямаше друг избор. Телефонното обаждане щеше да го ядоса не по-малко, заради чуждестранния акцент, разбира се. Предпочете да разговаря с него лице в лице, сигурен че само по този начин ще успее да го убеди в сериозността на ситуацията. В душата му бавно нахлу раздразнението, лицето му потъмня. Нима трябваше да се безпокои от гневното избухване на Кърт? Нали работеха за една и съща кауза, нали бяха партньори? Но Кърт поначало си е негативен, отрича всичко на този свят, включително и партньорството с разни типове от славянски произход…
Колата излезе от тунела Бруклин Батъри и се озова в долната част на Манхатън. Юри щракна лампичката под табелата „не работи“ и пое на север по Уест Стрийт, посока Чамбърс. Две пресечки по- нататък зави надясно и започна да си пробива път към изключително натоварената улица Дуейн.
Наближи сградата на пожарната и намали ход. Не знаеше дали да паркира отпред, или да подмине. Избра средното положение — просто спря и остана в колата, заковал поглед в четиримата пожарникари, които играеха карти направо на тротоара, разтворили сгъваема масичка. Зад тях зееха отворени огромните порти на гаража. В отвора надничаше яркочервената, излъскана до блясък муцуна на една противопожарна кола.
След кратко колебание Юри качи колата на тротоара, направи маневра и спря успоредно на зейналия
