проблеми. На първо място беше Лори, която го объркваше както с поведението си, така и с неговата собствена реакция към проблемите й. След късната й визита му беше дяволски трудно да заспи. Постоянно прехвърляше в главата си всичко, което младата жена бе казала или сторила през последните четиридесет и осем часа. Все още се чувстваше виновен за реакцията си на новината за годежа й, но едновременно с това беше ядосан както на реакцията й на нескопосаните му опити за извинение, така и на неочакваната й поява в дома му. Нямаше представа какво трябва да си мисли за всичко това.
На второ място идваха двата мистериозни случая. Въпреки че огледа нещата от всички възможни страни, той не можа да открие обяснение за силната зараза на онази малка звездичка. Не по-оптимистично изглеждаха и нещата около Кони Давидов. Подозренията му, че жената е била отровена с лекарство за потискане на дишането бяха разбити на пух и прах от токсикологията. А по-късно, въпреки няколкото часа над дебелите книги и още толкова в дълбок размисъл, той не успя да открие никаква логична теория за заместител. Твърде крехка беше надеждата му, че идеята на Лори за метхемоглобинемия може да се окаже вярна.
Последната му грижа беше свързана с изобретателността. Трябваше час по-скоро да измисли правдоподобни причини както за визитата си в бруклинската Съдебна медицина, така и в погребална агенция „Стрикланд“. Едва вчера Бингъм го беше мъмрил за подобни нарушения, а ако научеше за новите, той положително ще иска пълни обяснения, които Джак все още не беше готов да му даде. За пръв път от постъпването му в градската Съдебна медицина той сериозно допусна, че в края на деня може би ще бъде принуден да си подаде оставката.
На всичкото отгоре се събуди далеч по-рано от обичайното. Продължавайки да мисли за непосредствените си проблеми, той завъртя педалите към центъра и се появи на работа още на разсъмване. Успя да поработи цял час на спокойствие в кабинета си, а след това се спусна в залата за идентификации.
Там цареше обичайното сутрешно оживление. Вини Амендола правеше кафе, а доктор Джордж Фонтуърт току-що бе започнал да преглежда папките с пристигналите през нощта случаи.
— Извинявай, Джордж — подвикна Джак. — Как се очертава денят по отношение на аутопсиите? Лек или тежък?
Сънливите очи на Джордж пробягаха по листа в ръцете му.
— Бих казал нормален, с тенденция към слаба натовареност — промърмори той.
— В такъв случай бих искал да си взема един „книжен“ ден, стига да не възразяваш — рече Джак. На жаргона на патологията „книжен“ беше денят, в който съответния патолог не влиза в залата за аутопсии, а отделя цялото си внимание на писането на заключения, което никога не свършваше. Обичайна практика беше „книжните“ дни да бъдат планирани предварително.
— Какво ти е? — вдигна глава Джордж. — Да не си болен?
Във въпроса му нямаше сарказъм. Всички в службата знаеха, че Джак винаги беше готов за допълнителни аутопсии, дори и под формата на наказание. Правеше ги повече от всеки друг, при това по желание. Твърдеше, че колкото повече бачка, толкова по-малък става шансът му да се забърка в неприятности.
— От здравословна гледна точка нищо ми няма — промърмори той. — Но току-що установих, че съм буквално претрупан от бумаги…
— Не виждам пречки да си вземеш „книжен“ ден — благосклонно се усмихна Джордж — Естествено, нещата драстично ще се променят, ако някой от колегите се обади, че е болен…
— Ако това стане, просто ми свирни — рече Джак и пристъпи към машината за кафе.
— Приключи ли вече, маестро? — обърна се към Вини.
— Още две секунди и получаваш една пълна чаша — обеща младият санитар.
— Имаш ли представа по кое време се появява Питър Летерман? — небрежно подхвърли Джак.
— Официално токсикологията започва работа в девет — отвърна Вини. — Но Питър е от хората, които винаги идват рано, още преди осем…
— Господи, това означава, че прекарва доста време тук — направи съчувствена гримаса Джак.
— Кой го казва? — подигравателно се усмихна Вини.
Минута по-късно Джак се насочи към асансьорите с димяща чаша в ръка. С изненада установи, че самотната фигура пред редицата метални врати принадлежи на Лори. Очите му с недоверие се плъзнаха по посока на стенния часовник.
— Не е ли малко рано за теб?
— Рано е — призна Лори. — Но реших да обърна нова страница и за известно време ще се концентрирам единствено върху работата си. Винаги го правя когато съм разстроена…
— Разбирам — промърмори Джак, но не посмя да я попита от какво е разстроена.
— Още веднъж ти благодаря за снощи — усмихна му се младата жена. — Наистина ми помогна!
— Но аз нищо не съм направил! — възрази с учудване той.
— Беше там, накара ме да се почувствам добре — разпери ръце Лори. — Имах нужда от приятелско рамо и ти ми го даде…
Натовариха се в кабината и Джак натисна бутона за петия етаж.
— Не искаш ли да ми разкажеш какво се случи на снощната ти вечеря? — колебливо попита той.
— Още не — усмихна се Лори. — Благодаря за загрижеността, но предпочитам сама да преосмисля нещата…
Джак отвърна на усмивката й и с неудобство пристъпи от крак на крак. Отново се учуди на притеснителността си в присъствието на тази жена.
— Днес ще се ровиш ли в своите „мистериозни“ случаи? — попита с усмивка тя.
— Ще се опитам… Да ти е хрумнало нещо ново във връзка с Кони Давидов?
— Не — поклати глава Лори. — Нищо ново от снощи насам…
— Ако се сетиш за нещо, непременно се обади — помоли Джак. — Ще ми свърши работа всичко, което може да озапти потерята…
Лори кимна, разбирайки много добре какво има предвид колегата й.
Тръгнаха един до друг по коридора и спряха пред вратата на Джак.
— Искам да ти кажа нещо — промълви Лори. — Двамата с Лу трябва да ме извините за вчерашното поведение. Ти беше прав — вестта не ми хареса, а аз реших да си го изкарам на вестоносците. Бяхте прави да ме запознаете с фактите, макар че не одобрявам начина, по който ги е докопал Лу…
— Ревността кара хората да вършат странни неща — промълви Джак, помълча за момент, после добави: — Имам предвид себе си…
— Ще приема думите ти като комплимент — леко се усмихна Лори. — А за днес ти желая късмет.
— Благодаря — кимна Джак. — Ще имам нужда от него.
Обърна се и влезе в кабинета. Направи опит да се концентрира върху случая с арестанта в полицията. Поне него трябваше да приключи до утре, за да не сърди излишно Калвин. Потъна в работа, но отвреме навреме хвърляше коси погледи към часовника на стената. Когато стрелките наближиха осем, той остави писалката и се спусна един етаж по-долу, където се намираше токсикологията.
Вратата беше плътно затворена, помещението зад матираното стъкло изглеждаше тъмно. Въпреки това Джак натисна бравата, но само за да установи, че е заключена. Обърна се към стълбището, но в същия момент откъм асансьорите се появи фигурата на Питър, преметнал палто през ръката си.
— Май си се сетил за допълнителни тестове, а? — подхвърли той и бръкна в джоба си за ключа.
— Точно така — кимна Джак. — Всъщност не аз, а доктор Лори Монтгомъри…
Последва младежа в тъмното помещение, обяснявайки идеята за метхемоглобина. Питър спокойно окачи палтото си зад вратата и кимна с глава:
— Това означава, че трябва да търся следи от амилнитрит и нитропрусид… Вероятно тази пациентка е боледувала от сърце…
— Не знам такова нещо — поклати глава Джак.
— В такъв случай не виждам как подобни вещества могат да попаднат в организма й. Всички те са основни съставни части на сърдечни лекарства. От друга страна обаче, има още куп субстанции, които могат да причинят метхемоглобинемия… Искаш ли да направя тестове за всички тях, независимо дали има шанс жената да ги е вземала под формата на лекарство?
