оръжейния бизнес…
— Мислиш, че и аз ще реагирам така?
— Напълно възможно — мрачно кимна той.
— С какво търгуваш?
— С оръжие. Мисля, че това изчерпва въпроса. Нека говорим за нещо друго…
— В смисъл на оръдия, бомби, пушки?
— По малко от всичко това — кимна Пол. — Зависи от търсенето…
— А предлагаш ли български автомати АК–47?
— Разбира се — отвърна Пол, озадачено от конкретността на въпроса. — Те са сред любимите ми продукти — надеждно, евтино и добре направено оръжие. Далеч по-добро от китайския вариант…
Лори затвори очи. В съзнанието й се появи обезобразения труп на Брад Касиди и опечалените лица на родителите му. Шърли Касиди беше споменала, че синът й продава български калашници на различни скинарски групи. Не можеше дори да си представи, че Пол заема някакво място във веригата на този процес. В качеството си на медицински следовател години наред бе описвала и класифицирала фаталните поражения от използването на същото това смъртоносно оръжие.
Пое си дълбоко дъх и тръсна глава. Знаеше, че всеки момент ще ревне. Това беше обичайната й реакция когато отстъпи пред емоциите. Сега обаче не искаше да се получи така. Сълзите неизбежно слагаха край на започналата дискусия. Отвори очи и ги закова в лицето на Пол. Изражението му беше извинително- арогантно.
— Мислил ли си някога за последиците от твоята търговия с оръжие? — попита тя. За момента единствената й цел беше да поддържа разговора.
— Разбира се — отвърна Пол с едва доловима закачливост в гласа. — Моите оръжия помагат на хората да се защищават в един опасен свят…
— А какво става когато същите тези оръжия попаднат в ръцете на разни смахнати есктремисти, например скинхедс?
— Те имат право да се защищават като всички останали.
— Проблемът обаче е там, че те не се защищават с тях, а ги използват срещу невинни хора!
— Оръжията не убиват сами — меко подхвърли Пол. — Хората убиват…
— В момента ми звучиш като говорител на Националната оръжейна асоциация! — враждебно отвърна тя.
— В програмата на НОА има доста рационални неща — сви рамене Пол. — Например позабравеният факт, че самата Конституция ни дава право да носим оръжие. А когато правителството издава декрети от сорта на злощастния Закон за борба с престъпността, то най-откровено нарушава Конституцията!
Лори втренчи поглед в бъдещия си годеник и мрачно поклати глава. Не можеше да повярва, че имат коренно противоположни мнения по един толкова важен въпрос, докато във всичко останало се разбираха прекрасно.
Пол захвърли салфетката на масата и горчиво промълви:
— Честно казано, много съм разочарован от начина, по който реагираш на моята професия… Сега разбираш защо не исках да те въвеждам в подробности, нали?
— Аз също съм разочарована — въздъхна Лори. — Не искам да мисля за теб като продавач на оръжие, особено пък на тези опасни автомати от български произход… Надявам се, че не ги предлагаш на вътрешния пазар…
— Това би било незаконно именно поради споменатия Закон за борба с престъпността — кимна Пол.
— Не те попитах за това — тръсна глава Лори. — Знам, че автоматите са забранени. Питам те дали въпреки това ги продаваш…
Пол замълча и тя изненадано го погледна. Лекото повдигане и отпускане на гърдите му беше единственият признак на живот. Очите им водеха безмилостен дуел.
— Няма ли да ми отговориш? — смаяно прошепна тя.
— На глупави въпроси не отговарям! — раздразнено отсече той.
— Все пак настоявам!
Пол отпи глътка бренди, задържа го за миг в устата си, после преглътна.
— Не, аз не продавам български АК–47 на територията на Съединените щати — отчетливо обяви той. — Сега доволна ли си?
Лори посегна към чашата с капучино. Не, не беше доволна. На практика беше адски ядосана и учудена от начина, по който Пол отговори на съвсем логичните й въпроси. Хубавото на това състояние беше, че то прогони без остатък желанието й да заплаче. На всичкото отгоре той продължаваше да я дразни със снизходителното си поведение.
— Честно казано, никак не съм доволна от това, което чух — каза на глас тя. — Попитах те какво работиш, тъй като вече бях информирана, че си в оръжейния бизнес…
— От кого? — сбърчи вежди Пол.
— Това не е важно. Но от същия източник научих, че си бил арестуван и съден за притежание на кокаин. Имаш ли желание да кажеш нещо по този въпрос?
Очите на Пол за миг блеснаха на светлината на свещта, поставена в средата на масата.
— Това вече си е чиста инквизиция! — сопнато рече той.
— Наричай го както искаш — сви рамене Лори. — Но от моя гледна точка е едно задължително проверяване. Има неща, които бих искала да чуя директно от теб, а не от други хора…
Пол рязко се изправи, столът му се преобърна и с трясък падна на пода. Гостите на заведението се обърнаха към тяхната маса, келнерите забързаха към падналия стол.
— Достатъчно! — изръмжа мургавият мъж, очевидно бесен. Ръката му потъна във вътрешния джоб и извади дебел портфейл. На покривката легнаха няколко стодоларови банкноти. — Това сигурно ще стигне за удоволствието!
В следващия миг вече го нямаше.
Лори примря на мястото си. Беше чувала за подобни сцени на публично място, но никога не беше участвала в такива. Без да поглежда встрани, тя бавно надигна чашата си и отпи глътка капучино. Логиката сочеше, че е безсмислено да се държи така, сякаш нищо не се е случило, но за момента просто не можеше да постъпи по друг начин. Наложи си търпение и първо изпи кафето си докрай, а едва след това поиска сметката.
Петнадесет минути по-късно напусна ресторанта. В душата й се таеше леко безпокойство от вероятността Пол да я чака навън. С облекчение установи, че го няма. За момента не беше в състояние да размени дори дума с него. Изправи се на тротоара с намерението да махне на някое такси. После бавно се огледа. Ресторантът се намираше на авеню Калъмбъс в Горен Уест Сайд, на сравнително кратко разстояние от апартамента на Джак. Решението й да му отиде на гости беше внезапно, но непоколебимо. В момента наистина се нуждаеше от приятел.
Спря едно такси, скочи на задната седалка и даде адреса. Шофьорът — кореняк нюйоркчанин, бавно се обърна да я погледне и я накара да повтори думите си. Тя го стори и той потегли, многозначително поклащайки глава.
Пътуването мина бързо, тъй като почти нямаше трафик. Колата напусна Калъмбъс на първия разрешен ляв завой и се насочи към западната част на Сентрал Парк. Наложи се Лори да посочи с пръст блока на Джак, просто защото тук липсваха номера.
— Сигурна ли сте, че ще се оправите, госпожице? — попита шофьорът след като получи парите си. — Този район е доста опасен.
Лори го увери, че всичко е наред и изскочи от колата. На тротоара се спря и вдигна глава, фасадата на блока беше грозна и олющена, два от прозорците на третия етаж бяха заковани с дъски.
Винаги се беше учудвала на факта, че Джак продължава да живее тук. Разбираше страстта му към уличния баскетбол, но не можеше да разбере защо не си намери апартамент в някоя по-добре поддържана сграда, пък макар и в същия квартал.
Входното фоайе беше в още по-отчайващо състояние от фасадата. Някога вероятно е изглеждало внушително с мозаечния си под и мраморни стени. Но днес то беше бледа сянка на отдавна отминало
