величие. Половината от мозайката просто я нямаше, а стените бяха мръсни и гъсто изписани с графити. Пощенските кутии бяха с разбити вратички и ключалки, в ъглите имаше купчини отдавна несъбиран боклук.
Дори не посегна към домофона, тъй като знаеше, че той отдавна не работи. Освен това вътрешната врата беше счупена от години. Започна да изкачва стълбите. Решителността й изведнъж се стопи. Беше късно, а тя се появяваше тук без дори да го предупреди. Освен това не беше сигурна дали наистина иска да сподели последните събития с когото и да било, преди сама да ги е възприела както трябва.
Спря на площадката на втория етаж. Зад вратата на средния апартамент се чуваха ужасни крясъци. Спомни си обясненията на Джак — тук скандалите не секваха нито за миг. Стана й тъжно при мисълта, че има хора с такава непоносимост помежду си. Сериозно се замисли дали да продължи нагоре. Стори го едва когато си представи, че местата им са разменени и той е този, който има нужда от приятелско рамо. Беше сигурна, че в подобна ситуация би се почувствала поласкана. Стигна етажа му и почука на вратата, тъй като звънец липсваше.
Когато Джак отвори, тя с мъка потисна усмивката си. Изненадата, която се изписа върху брадясалото му лице, беше огромна. Сякаш беше цирков клоун, който играе някаква пантомима. Облеклото му беше съвсем домашно — боксерки, тениска и подпетени чехли. В ръката си държеше разтворена медицинска книга. Явно не очакваше компания, с изключение може би на Уорън или някой от другите му квартални дружки.
— Лори! — прошепна той, сякаш виждаше призрак.
Тя само кимна с глава.
Останаха неподвижни в продължение на няколко безкрайно дълги секунди, през които напрегнато се гледаха.
— Може ли да вляза? — най-сетне попита тя.
— Разбира се — изчерви се Джак и побърза да се отмести встрани. В следващия миг явно си даде сметка, че е неглиже и изчезна по посока на спалнята.
Лори влезе в дневната и бавно се огледа. Обзавеждането беше спартанско: диван, стол, лавица за книги от ламинатни плоскости и две ниски масички. Стените бяха голи, без картини и снимки. Единствената светлина идваше от нисък лампион до дивана, където Джак явно беше седял с книгата в ръце. Останалата част от помещението тънеше в полумрак. На едната масичка имаше начената бутилка бира, на пода до нея лежеше разтворен медицински речник.
Джак се появи отново, навлякъл някаква риза и къси панталонки в защитни цветове. Върху лицето му бе застинала извинителна усмивка.
— Надявам се, че не те безпокоя в този късен час — подхвърли Лори.
— Ни най-малко — тръсна глава той. — Всъщност, изненадата е много приятна. Мога ли да ти взема палтото?
— Ами да — сви рамене Лори, съблече връхната си дреха и му я подаде. Той я пое и се насочи към гардероба.
— Искаш ли една бира?
— Не, благодаря — отказа Лори и се отпусна на старото, доста продънено кресло. Очите й пробягаха по стаята. Добре знаеше на какво се дължи крайния домашен аскетизъм на Джак и това я потисна още повече. Преди осем години семейството му беше загинало при самолетна катастрофа и оттогава насам той рядко си позволяваше да се наслаждава на живота.
— Мога да ти предложа и нещо друго — промърмори домакинът, заел място в кръга светлина от лампиона. — Вода, чай, сок… Имам дори и „Гейторейд“1.
— Не, благодаря — отново отказа Лори. — Идвам направо от една обилна вечеря…
— О! — задоволи се да каже Джак и бавно се отпусна на дивана.
— Наистина се надявам, че не те притесних с внезапната си поява — изгледа го внимателно тя. — Бях в един ресторант на авеню Калъмбъс, съвсем близо до Природонаучния музей…
— О, аз много се радвам да те видя — смутолеви Джак.
— Бях близо и изведнъж реших да се отбия — приключи с обясненията Лори.
— Всичко е наред — кимна Джак. — Наистина се радвам да те видя.
— Благодаря…
— Случило ли се е нещо на тази вечеря? — попита след кратка пауза той.
— Да — кимна тя. — Случиха се разни неприятни неща…
— Съжалявам — въздъхна той. — А те имат ли връзка с това, което Лу и аз ти съобщихме днес?
— Положително имат…
— Искаш ли да говориш за това?
— Май не — поклати глава Лори. — Знам, че това звучи нелогично, тъй като дойдох да се видя с теб, вместо да се прибера у дома…
— Хей, никой няма да те притиска да говориш на тема, на която не желаеш да говориш — изгледа я Джак. Не можеше да определи дали е спокойна, или всеки момент ще избухне в сълзи.
— Нека поговорим за теб — неочаквано рече тя.
— За мен ли? — изненадано я погледна той.
— Чух, че Уорън Уилсън е идвал днес в службата. Защо?
Лори познаваше Уорън много добре и знаеше, че младежът никога не бе изявявал желание да посети моргата. Преди време излизаха заедно — тя с Джак и Уорън с приятелката си Натали Адамс. Но това беше отдавна, още когато с Джак се виждаха почти всеки ден. Заедно бяха осъществили и едно абсолютно шантаво пътуване до Екваториална Африка.
— Познаваш ли Флаш Томас? — отвърна с въпрос Джак.
— Май не — поклати глава Лори.
— Едно от момчетата, с което редовно играем баскетбол — поясни Джак. — Снощи сестра му починала внезапно, при доста загадъчни обстоятелства.
— Ужасно — потръпна Лори. — И те дойдоха да те помолят да я видиш?
Джак кимна с глава.
— Историята е доста заплетена. Искаш ли да я чуеш?
— С удоволствие. Но преди това май все пак ще ти поискам чаша вода…
Джак отскочи до кухнята и започна да разказва още в движение. Лори се настани удобно на дивана, моментално привлечена от историята. Научила за поведението на Рандолф Сандърс, тя не издържа и възкликна:
— Какъв тип, Господи! Да освободи тялото въпреки, че си го предупредил и биеш целия този път!
— Честно казано, аз не бях много изненадан — сви рамене Джак. — Отдавна подозирам, че този тип мрази всичко, което е свързано с манхатънския офис.
— Според мен се чувства пренебрегнат, тъй като нито директора, нито заместниците му обръщат внимание…
— И правилно — кимна Джак, след което премина на историята в погребалната агенция и измамата, чрез което се бе сдобил с телесните течности на Кони Давидов. В един момент Лори се разсмя толкова силно, че за малко не се задави с водата.
Джак стана сериозен и описа подозренията си относно причините за смъртта. После с въздишка призна, че Питър Летерман не беше открил нищо — всички проби се бяха оказали отрицателни, включително съдържанието на стомаха…
— Интересно — промърмори Лори. — Жалко, че не си имал възможност за една бърза аутопсия…
— Извадих късмет, че успях да взема кожната проба, а ти ми говориш за аутопсия! — размаха ръце Джак. — Ти на мое място накъде би насочила вниманието си?
— От „Бърза помощ“ твърдят, че е била цианотична, така ли?
— Точно — кимна Джак. — Изключително ниско ниво на артериален кислород, потвърдено и след пристигането й в болницата. По тази причина си помислих за някакъв медикамент, който е потиснал дишането й. Бях сигурен, че Питър ще го открие и вероятно затова останах безкрайно изненадан от резултатите…
— Клиничното й състояние действително буди недоумение — кимна Лори.
— Да имаш някакви идеи? Рядка отрова, предозиране с някакво лекарство, което съм пропуснал?
