— Слушай, предадох в лабораторията всички проби от сестра ти — дръпна го за ръкава Джак. — От теб искам да запазиш търпение и да не вършиш глупости преди да сме получили резултатите.
— Аз съм спокоен — сви рамене Флаш.
— Радвам се да го чуя.
Джак все още не беше готов да сподели разочарованието си от негативните резултати на Питър. Предчувствието му, че Кони Давидов е била отровена с нещо, продължаваше да е все така силно.
— Любопитно ми е да видя жилището й — подхвърли след кратка пауза той. — Ти спомена, че е в някакъв квартал с малки дървени къщички… За исторически район ли става въпрос?
— Мисля, че не — поклати глава Флаш. — На кварталът наистина е стар.
— Колко стар?
— Откъде да знам, човече? — сви рамене младежът. — И защо ме разпитваш?
— От любопитство — отвърна Джак. — В Ню Йорк едва ли са останали много квартали със стари дървени къщички… Възможно ли е да са на сто години?
— Някъде там — кимна Флаш. — Мисля, че са били използвани като летни вили…
Джак кимна и направи опит да си представи струпаните на едно място дървени къщи, построени преди цял век с целта да служат за почивка през лятото. Първата му мисъл в тази връзка беше за водопровода и канализацията в квартала, които със сигурност са примитивни. Всъщност, вероятността за индивидуални септични ями без връзка с централната канализация, беше твърде голяма…
— Я пак ми кажи адреса — каза на глас той. — Не беше ли Оушънвю лейн номер 15?
— Точно — кимна Флаш. — Ама ти да не си решил да отскочиш дотам?
— Може би — призна Джак. — Понякога медицинските следователи са длъжни да посетят мястото на смъртта, просто за да реконструират по-лесно събитията, които са я предхождали. Разбира се, това обикновено става още преди да са изнесли трупа…
— Казаха ми, че е умряла в болницата на Кони Айлънд — поклати глава Флаш.
— Напълно вярно — кимна Джак и леко го шляпна по гърба. — Но белята е станала в банята, където е била открита от екипа на „Бърза помощ“. Както и да е… Ще те информирам за всичко, което открия…
— Благодаря ти, док — усмихна се Флаш.
Джак взе една от резервните топки и се насочи към спомагателните табла. Искаше да загрее чрез любимата си стрелба с отскок. Започна с умерено темпо, но мислите му останаха при Кони Давидов. Продължаваше да е убеден, че има връзка между смъртта на младата жена и стотиците плъхове в канализацията на сателитното градче. И в двата случая причинителите бяха неизвестни. Топката влетя в мрежичката, тупна на асфалта и бавно се успокои. Той я гледаше без да помръдва. В главата му се появи абсурдната мисъл, че Кони и плъховете са били убити от един и същи агент. Може би някакъв отровен газ в канализацията, проникнал в банята на Кони през неизправни тръби? Не, всички канализационни газове вонят отвратително, поклати глава той. А спасителния екип не е докладвал за миризма в къщата.
— Невъзможно! — каза на глас той и отиде да вземе топката. Не можеше да се сети за нищо друго. Възобнови стрелбата си в коша, но пред очите му продължаваха да се точат картини с мъртвото тяло на Кони Давидов, безжизнени плъхове и струпани на куп малки дървени бунгала някъде там, в бившата вилна зона на Ню Йорк, наречена Брайтън Бийч.
Лори отмести менюто с десертите и поклати глава:
— Претъпкана съм. Няма да мога да хапна дори лъжичка сладичко…
— Искаш ли да поръчам нещо, което да чоплим и двамата? — попита Пол. — Знам, че много си падаш по шоколада…
— Няма проблем, стига да си готов да изядеш девет десети от него — усмихна се Лори. — Аз самата предпочитам едно капучино без кофеин…
— Веднага — отвърна на усмивката й Пол и вдигна ръка да привлече вниманието на келнера.
Вечерта премина отлично и Лори се чувстваше далеч по-добре, отколкото в късния следобед, веднага след разговора с Лу и Джак. Беше се прибрала у дома с мисълта да отложи планираното още преди седмица посещение на балетната постановка в Центъра „Линкълн“ и вечерята след него. Но след известен размисъл стигна до заключението, че информацията на Лу и Джак не изисква непременно скандал. Първо, защото не беше напълно сигурна в нейната достоверност и второ, защото искаше на всяка цена да чуе обясненията на Пол, в случай, че тя се окажа вярна. Постепенно започна да си дава сметка, че е разстроена главно от изненадата, а не толкова от самите факти.
— Какво ще кажеш за чаша десертно вино? — попита Пол.
Лори се усмихна и поклати глава. С вечерята бяха изпили бутилка великолепно червено вино, чийто вкус продължаваше да усеща в устата си. Освен това си даваше сметка, че е погълнала достатъчно алкохол за вечерта.
Пол се появи на срещата с огромен букет цветя и с горещи извинения за проявената нетактичност сутринта. Увери я, че напълно разбира нейната отдаденост на професията, а дори и нещо повече — изпитва дълбоко възхищение от нея.
В хода на разговора Лори се изкуши да повдигне въпроса за неговата професия, но след кратко колебание се отказа. Извиненията му бяха толкова топли и искрени, че една промяна в подобна посока неизбежно би прозвучала грубо. Реши да изчака друг подходящ момент.
Още повече, че Пол й поднесе и друга изненада. Оказа се, че е успял да отложи пътуването до Будапеща за следващия уикенд, с единствената надежда, че тя може да се включи… Не й позволи да каже каквото и да било, просто защото разполагала с цяла седмица за размисъл.
Десертът пристигна. Оказа се едно вертикално изградено шоколадово произведение на изкуството. Сърцевината му се състоеше от блат с натурален шоколад, който беше толкова съблазнителен, че Лори не се сдържа и посегна да го опита. Вкусът му беше умопомрачителен.
Пол си беше поръчал коняк, който разклати в чашата, помириса и едва след това отпи. Очевидно доволен от вкуса, той усмихнато се облегна назад.
— Искам да те попитам нещо, Пол — подхвърли Лори, изведнъж усетила, че моментът е подходящ. — Сутринта този въпрос прозвуча заядливо и аз си давам сметка за това… Но въпреки това се чувствам длъжна да ти го задам отново: какъв е бизнесът ти?
Пол престана да разклаща коняка в чашата си, черните му очи внимателно я огледаха.
— Защо искаш да знаеш? — попита с тих и спокоен глас той.
— Мисля, че като бъдеща твоя съпруга имам право на това — отвърна с лека изненада тя. Не очакваше, че отговорът му ще бъде под формата на въпрос. — Ако ти не знаеше с какво се занимавам аз, бъди сигурен, че щях да ти кажа веднага…
— Сутринта те попитах друго нещо — все така спокойно рече Пол. — Има ли значение с какво се занимавам…
— Вероятно има — кимна след кратко колебание Лори. — Да вземем например моята професия. Собствената ми майка е убедена, че работя нещо ужасно… Ти би могъл да изпиташ същото.
— Но не го изпитвам.
— Радвам се, че е така — кимна Лори. — Но вече разбираш какво имам предвид, нали? Според мен мама никога не би се омъжила за татко, ако той работеше като патолог…
— Нима намекваш, че ако не одобряваш бизнеса ми, няма да се омъжиш за мен? — присви очи той.
— Виж какво, Пол — въздъхна Лори. — Не искам да влизаме в спор. Просто ми кажи с какво се занимаваш и да приключваме…
— Работя в областта на отбраната — рече с леко напрегнат глас Пол.
— Окей, страхотно — кимна Лори и сведе очи към каймака на капучиното си. — Но не можеш ли да бъдеш по-конкретен?
— Това разпит ли е? — остро попита той.
— Не, Пол. Вече ти казах, че е обикновен разговор…
— Много забавен при това! — язвително подхвърли той.
— Защо заемаш тази защитна позиция? — погледна го право в очите Лори. — Тя просто не ти отива!
— Защото прекалено много хора реагират по същия прозаичен начин, когато чуят за нещо свързано с
