— В торбата има и още нещо — подхвърли Кърт.
— Така ли? — учуди се Юри и бръкна в книжната кесия. Ръката му се появи с някакво малко, увито в целофан пакетче, което изглеждаше пълно с черни косми. Ъглите на устата му започнаха да се разтягат в усмивка, сякаш беше свидетел на някаква шега. — Хей, какво е това?
— Нещо, което взехме от един склад за театрален реквизит докато пътувахме насам — поясни Кърт. — Брада, приятелю…
— За какво ми е брада? — учудено попита Юри.
— За да ти напомня нещо, на което много държим — строго го изгледа Кърт. — Пистолетът може да бъде използван само в краен случай, при абсолютна необходимост. Но ние не искаме да стигаш дотам. Ще откачиш телефона си и ще се държиш далеч от брата на жена си. Никакви контакти с него, никакви разговори. Ще излизаш само след като се увериш, че той не е наоколо. Затова ти е и тази тъпа брада. Ако случайно стане така, че той се появи, гледай да го разкараш. Проблемът е там, че ако използваш пистолета, полицията моментално ще цъфне тук. Няма да им е много трудно да открият с какво се занимаваш в мазето и тогава край на операция „Отмъщение“! Ако това се случи, ние със Стив и цялата АНА ще бъдем много нещастни! Ясно ли се изразих?
— Не се тревожи — махна с ръка Юри. — Ще използвам пистолета само ако трябва да си спасявам живота. Искам го повече за самочувствие…
— Надявам се да е така — промърмори Кърт.
— В крайна сметка операцията е толкова важна за мен, колкото и за вас — добави Юри докато разкъсваше целофаненото пликче. — В никакъв случай не бих искал да я поставя под заплаха… — Извади фалшивата брада и я допря до лицето си: — Отива ли ми?
— Много! — жлъчно промърмори Кърт.
Юри се засмя и прибра брадата обратно в книжната кесия. Кърт стана на крака и тържествено стисна ръката му.
— По кое време да се отбием в четвъртък вечер? — попита той.
— Когато решите — отвърна Юри. — Аз ще бъда готов.
— Отлично. Вероятно ще дойдем малко след мръкване. Ще донеса едно огнеупорно куфарче за инструменти, такива в пожарната има цял куп. Дълго е около седемдесет сантиметра, широко и високо двадесетина. Мислиш ли, че ще бъде достатъчно за кренвиршите?
— Повече от достатъчно — кимна Юри. — Стига да си убеден, че вътре няма остри ръбове. Преди да сложим кренвиршите вътре, ще ги увием в дебела хавлия…
— Това звучи разумно — кимна Кърт и бавно отдаде чест. Юри му отвърна със сериозно лице.
Двамата приятели излязоха навън и тръгнаха по пътечката. Зад гърбовете им се разнесе остро изщракване. Юри залостваше вратата.
— Е, какво ще кажеш? — промърмори Кърт докато даваше контакт.
— Окуражен съм — замислено отвърна Стив. — Отначало беше нервен и това ме настрои скептично… Помислих си, че ще се опъне за антракса, или че ще поиска приоритет на Сентрал Парк пред федералната сграда.
— И на мен ми минаха подобни мисли — призна Кърт. — Но после всичко се подреди. Тоя тип май разбра, че и за него ще е най-добре ако операцията се проведе бързо и без повече протакане. Слава Богу, че решихме да го притиснем. Трябваше да го сторим още преди седмица, но това вече не е толкова важно. Важното е, че операцията ще бъде проведена. А това означава, че другия петък ще се отприщи адът!
— Доволен съм, че копелето прие нашите условия, но пак твърдя, че е шантаво — поклати глава Стив. — Не те ли хванаха нервите като измъкна пистолета?
— Малко — призна Кърт. — Но това се дължеше по-скоро на думите ти преди да влезем при него… Иначе размахваше патлака съвсем като хлапе. А когато си сложи брадата бях готов да припадна!
— Мисля, че идеята ти за писмено документиране на производството на антракс наистина е гениална! — рече с уважение Стив.
— Гениално хрумване — кимна с лека усмивка Кърт и зави по авеню Оушъндрайв. — Дойде ми ей така, сякаш направо от небето. Ако всичко се развие добре, ние с положителност ще имаме желание и за други подобни операции…
Петнадесета глава
Вторник, 19 октомври, 19.30 ч.
Джак обичаше да остава след работно време. Сградата опустяваше, телефоните преставаха да звънят и това му даваше възможност да отхвърли много повече работа, отколкото през деня. През последния час бе зърнал само един жив човек — дежурният санитар, който се плъзна по коридора оттатък отворената врата на канцеларията, тикайки пред себе си влажен парцал на дълга дръжка.
С оглед максималната ефективност на това, което вършеше, той се беше разпрострял из цялата канцелария. Папки с неприключени случаи лежаха дори на пода, а върху бюрото на Чет стърчеше микроскопът за изследване на хистологическите проби. Благодарение на стола с колелца, едрото му тяло се местеше из стаята почти без усилия.
— Господи, останал съм без дом! — простена един глас.
Джак вдигна глава. На прага стоеше Чет и съкрушено оглеждаше претрупаното си бюро.
— Ха! Ето го патологът, когото днес обявиха за общонационално издирване! Къде изчезна, бе човек? Не съм те виждал от сутринта!
— Нали ти казах, че отивам на една патологическа конференция — направи гримаса Чет.
— Каза ли ми наистина? — втренчи се в него Джак.
— Разбира се. В залата за идентификации, където си пихме сутрешното кафе…
— Значи ми е изскочило от акъла — въздъхна Джак, съобразявайки, че по онова време беше загрижен главно за предстоящото си извинение пред Лори. — В главата ми цари пълна бъркотия!
— А в този офис сякаш е минал циклон — отбеляза Чет.
— Май е така — кимна Джак и скочи на крака. — Ей сега ще ти освободя бюрото…
— Няма смисъл — спря го Чет. — Отбих се да си взема куфарчето, защото вътре ми е екипът. Мисля да отскоча до залата…
— Сигурен ли си, че не искаш да си преместя боклуците?
— Абсолютно — кимна Чет и започна да си пробива път между пръснатите по пода папки. — Трябваше да дойдеш на тази конференция. От години не бях присъствал на нещо толкова добро…
— Наистина ли? — равнодушно промърмори Джак и насочи вниманието си към случая с арестанта в полицията, чиито резултати бяха пристигнали от хистологията за рекордно кратко време.
— Особено последния семинар — отвърна все така ентусиазирано Чет и отвори шкафчето си. — Темата беше за зунусите… Онези болести по животните, които могат да се предават и на хора.
— Знам какво е зунуси — направи гримаса Джак.
— Присъстваха почти всички служители от градската ветеринарна служба — продължи Чет, измъквайки куфарчето си. — Останах смаян от проблемите, с които се сблъскват при лечението на един куп болести по животните…
— Аха — разсеяно изръмжа Джак, опитвайки се да открие мозъчните проби на Дейвид Джеферсън.
— Не става въпрос за обичайните болести по домашните любимци — продължи Чет. — Един от докладчиците например твърдеше, че от вчера и днес се наблюдава масово измиране на плъховете в канализацията на Бруклин, чак до Брайтън Бийч…
— Какво, какво? — рязко вдигна глава Джак.
— Както обикновено, ти изобщо не ме слушаш! — оплака се Чет.
— Пропуснах само последните ти думи — излъга Джак.
Приятелят му повтори информацията за плъховете.
— Сигурен ли си, че става въпрос именно за Брайтън Бийч? — втренчи се в него Джак.
— Да — отвърна с леко раздразнение Чет. — Какво толкова те изненада?
Джак не отговори. Очите му се замъглиха, тялото му леко се поклащаше напред-назад. Приличаше на човек, изпаднал в дълбок транс.
— Хей ало! — извика Чет и размаха ръка пред лицето му. — Земята търси Джак, отговорете!
