купчината пред себе си.
Проговориха си едва когато влязоха в канцеларията на Джак.
— Готвех се да те поздравя за куража изобщо да разговаряш с Лори — процеди Джак. — Но после разбрах, че все пак си успял да ми прехвърлиш топката по най-важния въпрос…
— Слава Богу, че се появи — изпусна една въздишка Лу. — Тя беше успяла да ме накара да се почувствам пълен боклук, което не беше особено трудно, тъй като и без това се питах какви мотиви имам…
— Продължавам да съм убеден, че постъпихме правилно — тръсна глава Джак. — Дори в крайна сметка да се окаже, че сме го направили колкото за нея, толкова и за себе си.
— Предполагам, че си прав — кимна без ентусиазъм Лу.
— Хей, я ми кажи имаш ли малко време? — смени темата Джак. — Искам да ти разкажа за един интересен случай…
Лу погледна часовника си и направи гримаса:
— И без това съм толкова закъснял, че половин час повече или по-малко едва ли ще е от значение…
— Няма да ти отнема дори толкова — увери го Джак.
Джак щракна настолната си лампа, в очите му се появи недоумение.
— Къде ли се е запилял Чет? Не съм го виждал от сутринта, а той не е от хората, които изчезват без да се обадят…
Лу мълчаливо се настани на стола срещу него.
— Хм — промърмори неопределено Джак, прочел бележката върху бюрото си. — Това ми го е оставил Тед Линч, нашият ДНК-гуру. По всичко личи, че малката синя звездичка, която открих в „Коринтски килими“, е била силно заразена с антраксни спори… Отчитайки малката площ, Тед стига до интересното заключение, че тя е била буквално задръстена от бактерии…
— Какво означава това? — вдигна глава Лу.
— Проклет да съм, ако знам — изръмжа Джак и пусна листчето върху бюрото. — Предполагам, че трябва да означава нещо, но не мога да се сетя. Сякаш някой е взел звездичката и я е потопил в купа с антракс…
— Нали искаше да ми разкажеш за някакъв случай — подсети го Лу.
Джак сбито му разказа за смъртта на Кони Давидов. Когато стигна до инцидента в погребалното бюро, по устните на Лу пробяга лека усмивка.
— Уорън влизал ли е някога на подобно място? — попита той. Двамата се познаваха благодарение на Джак.
— Не.
— Сигурно му е станало лошо когато е видял как балсамират мъртвеца — засмя се Лу.
— Каза, че това било най-гадната гледка в живота му.
— Представям си — продължаваше да се усмихва Лу.
— Нямаше друг начин — вдигна ръце да се защити Джак. Трябваше да е там, за да всява респект у директора. Честно ще ти призная, че останах изненадан от успеха на тази изцяло незаконна операция…
— Защо ми разказваш всичко това — стана сериозен Лу. — Мога ли да ти помогна?
— Питам се дали не можеше да направиш нещо във връзка с трупа — замислено промърмори Джак. — Нямам представа какви са намеренията на опечаления съпруг, в смисъл дали ще го погребва или кремира… Но моето желанието е това тяло да си остане цяло, за да мога на даден етап да му направя една пълна аутопсия… Има ли начин да направиш нещо?
— Сигурно — сви рамене Лу. — Но не и без официалната подкрепа на Съдебна медицина.
— Ето от това се страхувах — въздъхна Джак. — Е, няма лошо, че те попитах… Ще остана тук докато пробите станат готови. Ако има някакви следи от отрова или свръхдоза, със сигурност ще ти звънна един телефон.
— Търси ме на клетъчния — кимна Лу, стана и се насочи към коридора. На прага спря и махна по посока кабинета на Лори: — Мислиш ли, че трябва да се върна и да кажа още нещо на нашата приятелка?
— Според мен си казахме всичко — поклати глава Джак. — Сега тя трябва да преглътне изненадата и да осъзнае важността на информацията.
— Прав си — кимна Лу. — Хайде, чао…
— Пази се — извика след него Джак.
Подреди купчината с необработени случаи върху бюрото, съблече якето си и се залови за работа. Два следобеда подред извън службата бяха напълно достатъчни, за да затъне до гуша.
Четиринадесета глава
Вторник, 19 октомври, 18.30 часа
Кърт зави по Оушънвю лейн. Включи фаровете, тъй като тясната уличка тънеше в мрак, въпреки че небето още светлееше. По асфалта пак се търкаляха празни кутийки от бира и други боклуци. Спря пред гаража на Юри и побърза да изключи светлините и мотора.
— Доволен от всички свои решения, с изключение на едно — мрачно поклати глава Стив. — Не биваше да даваме пистолет на това комунистче. Това никак не ми харесва!
— Нямахме избор, по дяволите! — оплака се Кърт. — Той изпитва смъртен ужас от зет си, защото онзи се заканил да го убие.
— Не съм забравил — кимна Стив. — Но копелето е прекалено откачено, за да му се поверява оръжие. Не помниш ли какви ги дрънкаше за дървото без корен? Като нищо може да го насочи и срещу нас!
— Няма, защото ние сме му единствените приятели! — гневно отсече Кърт. — Освен това той едва ли е стрелял някога и сигурно не би могъл да уцели купа сено от две крачки… Ти нали си носиш патлака?
— Разбира се — отвърна Стив.
— Аз също — кимна Кърт. — Няма начин да не се справим с някакво си смотано русначе! Хайде, ела да свършим тази работа!
Слязоха от кабината и се насочиха към входната врата. Кърт носеше кафява книжна кесия.
— Главното е той да продължава да работи в лабораторията… след като за тази цел му трябва патлак, ще му дадем и патлак. Вече сме близо до финала и не можем да компрометираме операцията само защото Юри го е шубе от някакъв негър!
— Но с патлак бойците вероятно ще го държат под контрол доста по-трудно — отбеляза Стив.
— Глупости! — спря се да го погледне Кърт. — Нима наистина мислиш, че един автоматичен глок може да се опре на дузина калашници? Я се стегни!
— Прав си — промърмори Стив, но съмнението в гласа му остана.
— Прав съм я! Изпращаме бойците в момента, в който приберем своя дял от антракса и го складираме в „Бялата гордост“. С глок или без глок, мисията им ще приключи за пет секунди. А след това тая шибана къща ще бъде погълната от пламъците!
— Добре, добре — размаха ръце Стив. — Просто исках да съм сигурен. Защото колкото повече мисля по въпроса, толкова по-абсурдна ми се струва идеята му да ръси антракс из Сентрал Парк!
— И аз мисля така — кимна Кърт. — Сентрал Парк изобщо не е военен обект, какъвто е федералната сграда „Джейкъб Джавитс“…
— Освен това той твърди, че неговата операция ще вземе далеч повече жертви от нашата — добави Стив. — С това не мога да се съглася, тъй като мощната вентилационна система на сградата ще изхвърли спорите и в околността. Един Господ знае колко ще бъдат жертвите, нали?
— Точно така — кимна Кърт. — Заразата ще се насочи на изток, към съдебната палата. Какво по-хубаво от това?
— Нищо — рече Стив.
— В момента, в който изпратим бойците, Юри е покойник — процеди Кърт. — Точка по въпроса.
Стив кимна и двамата закрачиха по тясната пътечка, която водеше към къщата.
— Не виждам да свети — промърмори малко по-късно Кърт, стигнал пръв до вратата. Принуди се да стисне клепачи заради ярката лампа, монтирана на стената над гаража. — Но да му прави сметката, ако не е тук!
