новопристигналите трупове. Ще свършим работа за броени минути и веднага си тръгваме…
— Тялото е в залата за балсамиране — каза Стрикланд. — Все още не сме получили инструкциите на господин Давидов, но той трябва да се обади всеки момент.
— Значи ще извършим прегледа в залата за балсамиране — кимна Джак. — На практика ни е все едно…
Гордън Стрикланд се намръщи, но все пак се обърна и бутна летящата врата към вътрешността на сградата. Джак, Уорън и Флаш забързаха след него, а процесията завършваха двамата безмълвни сътрудници на Стрикланд.
— Това е доста необичайна практика — рече собственикът докато групата напредваше по дългия коридор. — На всичкото отгоре не се е обадил никой от Съдебна медицина в Бруклин. Може би аз трябва да ги потърся…
— Ще си спестите време, ако позвъните директно на доктор Харолд Бингъм — посъветва го Джак. — Предполагам знаете, че Бруклинският клон е на пряко подчинение на Градската патология в Манхатън…
— Не знам такова нещо — нацупено рече Стрикланд. Джак измъкна клетъчния си телефон, натисна бутона за бързо избиране и го подаде на погребалния агент. Стрикланд го пое в момента, в който Шерил пропя обичайното си „Кабинетът на главния патолог Харолд Бингъм. С какво мога да ви помогна?“
Групата спря пред още една летяща врата, а Гордън се представи на Шерил. Джак можеше само да гадае какво говори секретарката на шефа, но от кратките кимания и дакания на Стрикланд му стана ясно, че всичко ще бъде наред.
— Благодаря, госпожо Санфорд — приключи най-сетне Стрикланд. — Разбирам ви много добре, не е нужно да се извинявате. Ще направя всичко по силите си да помогна на доктор Степълтън…
Джак посегна да си прибере телефона. Направи му впечатление, че горната устна на Стрикланд трепереше почти непрекъснато. Човекът явно не се чувстваше удобно.
— Тук вътре — промърмори той и посочи двойната врата срещу себе си.
Цялата група се натика в залата за балсамиране, в която миришеше на сладникав дезодорант. Беше по-голяма от очакванията на Джак — горе-долу колкото залата за аутопсии, в която сам той се трудеше всеки ден. Но за разлика от осемте маси там, тук имаше само четири, две от които заети. Върху по- далечната лежеше мъж, чието балсамиране беше започнало, а на по-близката — жена с наднормено тегло.
— Това е госпожа Давидов — рече Стрикланд и посочи с пръст трупа.
— Ясно — кимна Джак, положи сакчето си на близката масичка с колелца и я придърпа към себе си. Щракна ключалките на чантата и едва тогава погледна двамата си приятели, замръзнали на крачка от входа. И двамата бяха пребледнели, а Флаш не отделяше очи от сестра си. Какво ли изпитват в момента, съчувствено си рече Джак.
Изправи се и плесна с ръце, за да прекрати очевидното влошаване на положението. Звукът тресна като изстрел в покритото с керамични плочки помещение. Всички подскочиха, включително двамата служители на фирмата, които вършеха мрачната си работа около мъжкия труп.
— Да започваме — бодро подвикна той, сякаш им предстоеше лека закуска в планината. — Не бива да пречим на хората да си вършат работата, Франк Томас, можете ли да идентифицирате тази жена?
— Това е сестра ми — кимна Флаш. — Кони Томас Давидов.
— Сигурен ли сте? — Попита Джак и за пръв път насочи поглед към лицето на жената пред себе си. Веднага му направи впечатление, че то носеше явни следи от травми. Лявото око беше зачервено, подуто и почти затворено, с разкъсана кожа на скулата.
— Абсолютно — кимна Флаш, направи крачка напред и посочи подутото око: — А копелето я е пребило, точно както го е правил винаги!
— Нека не правим прибързани заключения — побърза да го спре Джак. — Забравяте, че екипът на бърза помощ я открива на пода в банята, където очевидно е припаднала. А всички знаем, че е опасно да се пада в баня, тъй като там на малко пространство са струпани твърде много неща — тоалетна чиния, умивалник, различни рафтове и шкафчета…
— Преди един месец обядвахме заедно и окото й пак беше такова — не му обърна внимание Флаш. — Тогава ми призна, че копелето я е ударило с юмрук. Накара ме да обещая, че няма да го докосна с пръст и това беше единствената причина да не отида да му размажа мутрата веднага…
— Ясно, ясно — прекъсна го Джак. Предстоеше му да се занимае с телесните течности. Бързо прецени, че ще е по-добре Флаш да не присъства на процедурите и му предложи да чака навън. Без да спори, младежът се завъртя на пети, блъсна летящата врата и излезе. Директорът на погребалната агенция едва забележимо кимна с глава и двамата му едри асистенти също напуснаха залата.
— Трудно му е — рече с въздишка Джак. — Затова искам да свършим бързо и да го махнем оттук…
Започна да намъква гумените си ръкавици, а Стрикланд направи крачка към масата.
— Надявам се, че не възнамерявате да направите нещо видимо с тялото — предупредително рече той. — Все още не знаем дали господин Давидов ще пожелае отворен ковчег или не…
— Ще взема известно количество телесни течности, нищо повече — успокои го Джак, махна на Уорън да се приближи и тикна в ръцете му няколко празни шишенца. Искаше по някакъв начин да оправдае заплашителното му присъствие в залата. Но на практика имаше нужда от него, тъй като се готвеше да направи именно това, за което го предупреди Стрикланд — да вземе проба от наранената кожа на лицето… Разбира се, би желал да има и още много проби — от мозъка, черния дроб, бъбреците, белите дробове и подкожните мазнини. Но не беше убеден, че при създалите се обстоятелства това може да стане.
Първата му работа беше да извади фотоапарата и да направи серия външни снимки, наблягайки най- вече на лицевите травми. Приведен над тялото, той потърси следи от удушаване по шията, но такива нямаше.
Остави апарата и се зае с външния преглед. Говореше непрекъснато, описвайки на Уорън всяка една от процедурите. Отбеляза, че липсват следи от спринцовки, извън тези на лекарския екип, няма други травми освен тази на окото и скулата, няма признаци на инфекциозно заболяване.
После извади спринцовките си и започна процедурата по вземане на телесни течности — кръв от сърцето, урина от пикочния мехур, сълзи изпод клепачите, костно-мозъчна субстанция от гръбначния стълб. Веднага след това измъкна специален маркуч и взе проба от съдържанието на стомаха. Работеше с максимална бързина, просто защото се страхуваше да не бъде прекъснат. Уорън се опитваше да не гледа и стискаше клепачи с болезнено изражение на лицето.
Директорът на погребалната агенция се беше оттеглил до стената със скръстени ръце. Устната му продължаваше да потрепва, намръщената му физиономия беше достатъчно красноречива. Явно не одобряваше действията на Джак, но за момента предпочиташе да не се намесва. Излезе от вцепенението си едва когато в ръката на патолога проблесна скалпел.
— Чакайте! — извика той и бързо пристъпи към масата. — Какво възнамерявате да правите?
— Вече е направено — отвърна Джак и пусна парченце лицева кожа и част от клепача в епруветката до себе си. Тази проба наистина бе успял да вземе с рекордна бързина.
— Но нали ми обещахте! — възкликна Стрикланд и смаяно се вторачи в дупката, зейнала върху лицето на Кони.
— Вярно — призна Джак. — Но после се сетих, че трябва да разберем дали това подуто око не е резултат от възпалителен процес. Взех най-малката възможна проба. Дълбоко съм убеден, че владеете поне няколко начина да прикриете щетите с помощта на специална козметика…
— Това вече е прекалено! — възкликна Стрикланд и се наведе над тялото. Бързият оглед доказа, че щетите съвсем не изглеждат минимални. Лицето на Кони изглеждаше ужасно, промените едва ли подлежаха на прикриване.
Джак продължаваше да действа с максимална бързина. Лекарската чанта пое обратно не само контейнерите с взетите проби, но дори и използваните ръкавици. Имаше чувството, че е банков обирджия, който току-що е грабнал чувала с пачките и вече мисли единствено как да изчезне. Протегна ръка, хвана Уорън за ръкава на якето с качулка и го повлече към изхода.
— Бързо, но в пълен порядък — напрегнато прошепна той.
Преминаха през първата летяща врата, гласът на огорчения Стрикланд бавно заглъхна зад тях. Секунди по-късно изскочиха и от втората подобна врата и започнаха да се оглеждат за Флаш. Откриха го едва след
