— Хей, не е ли по-добре да се отпуснем? — внимателно подхвърли Джак.
— Този човек е луд! — избухна Уорън и отчаяна вдигна ръце над главата си. — Ще си докара огромни неприятности, или директно ще го свитнат, да знаеш!
— Ама моята сестра я убиха, а не твоята! — сопнато отвърна Флаш. — Ако беше твоята, отдавна да си направил купища поразии!
— Не е сигурно, че е убита — поклати глава Уорън. — И в това е цялата работа. Нали затова дойдохме да говорим с доктора?
— Виж какво, Флаш — започна с убедителен тон Джак. — Напълно убеден съм, че ще открия гнилото, ако има такова. Но за тази цел трябва да имаш търпение. Резултатите със сигурност ще се забавят един-два дни…
— Какви два дни, бе човече? — рязко се завъртя Флаш. — Аз си мислех, че ще ми кажеш веднага след като я погледнеш!
— Понякога става и така — кимна Джак. — Но не и в случая. Ако е имало нещо видимо, Рандолф със сигурност щеше да го забележи. Той съвсем не е слаб като съдебен лекар… Страхувам се, че вероятно става въпрос за някаква отрова…
— Каква например? — попита Уорън и срещна погледа му в огледалцето за обратно виждане.
— Някакъв цианид, да речем… Разбира се, това е малко вероятно, тъй като нивото на кислород в кръвта й е било твърде ниско. Но има върху какво да се помисли…
— Друго какво? — попита Уорън.
— Не трябва да се изключва и въглеродния окис… Тук проблемът е, че описанието на екипа не отговаря — тя е била цианотична, тоест със синкав цвят на кожата…
— И това са всичките ти предположения за отрови, така ли?
— Ти какво, изпитваш ли ме? — погледна го с лека усмивка Джак.
— Не, просто ми е интересно — отвърна младежът.
— Признавам, че въпросът ти съдържа известно предизвикателство — рече с въздишка Джак. Неволно ме кара да се замислям за барбитурати, бензодиазепини като например валиум, за етиленгликол и други подобни неща… Общото между тях е, че всички предизвикват нарушения в дишането такова, каквото е имала Кони…
— Как мъжът й би могъл да я убие с въглероден окис? — попита Флаш.
— Имат ли кола? — погледнаго Джак.
— Аха — кимна младежът. — Имат дори и гараж…
— В такъв случай е много просто — поклати глава Джак. — Напива я с алкохол или нещо друго, завлича я в гаража, където колата работи. За по-лесно би могъл да прекара един маркуч от ауспуха направо в купето… Изчаква известно време, после полумъртва я завлича в банята и звъни на девет нула девет…
— Това е изключено — поклати глава Флаш. — Тя тежеше сто и петдесет кила и копелето не би могло дори да я помръдне!
— Давам ти само пример — поясни Джак, после нетърпеливо се размърда. — Ама какво става, момчета? Няма ли да тръгваме?
— Трябва да ми кажеш накъде да карам — промърмори Уорън.
— Болницата Кингс Каунти. Намира се в Бруклин, югоизточно от Проспект Парк.
— Трябва ли да мина по ФДР?
— Да — кимна Джак. — След това се качваш на моста Бруклин и поемаш по авеню Флетбуш…
Уорън запали мотора и даде газ.
Излязоха на крайбрежната улица и известно време пътуваха в мълчание.
— Флаш — обади се по някое време Джак. — Можем ли да допуснем самоубийство?
— В никакъв случай! — отсече без колебание младежът. — Тя изобщо не беше от тоя тип…
— Изпадала ли е в депресии?
— В леки, може би — кимна след известен размисъл Флаш. — Главно по отношение на апетита и теглото си. Но от друга страна беше убедена, че се е омъжила за човек с психически проблеми…
— Как така?
— Копелето не се интересуваше от нищо! — гневно поясни Флаш. — Прибира се в къщи, сяда пред телевизора и захапва шишето! Но преди няколко месеца това се промени. Цялото си свободно време прекарвал в мазето…
— Какво е правил там? — попита Джак.
— Никой не знае. Кони не беше проявила интерес…
— Тя самата пиеше ли?
— Не, ако имаш предвид алкохол — отвърна Флаш. — Падаше си по млечните шейкове, но това е друго нещо…
— Наркотици?
— Никога не е опитвала — тръсна глава Флаш. — В това съм абсолютно сигурен.
— Къде живееше в Бруклин?
— Оушънвю номер 15.
— Къде се намира това?
— В Брайтън Бийч. Тих квартал, застроен главно с еднофамилни къщички от дърво. Лятно време ходеше на плажа, който се намира съвсем близо до жилището й…
— Хм — неопределено промърмори Джак. Не можеше да си представи, че в рамките на Голям Ню Йорк може да има дървени къщички на няколко метра от плажа.
Паркирането в района на болницата Кингс Каунти беше истински кошмар, но не и за Уорън. В багажника на кадилака имаше една стара кофа за боклук с отрязано дъно. Когато искаше да паркира на забранено, той просто спираше пред най-близкия пожарен кран и нахлупваше фалшивата кофа отгоре му. Просто и ефикасно! Джак не спираше да се възхищава на невероятната изобретателност на тези градски момчета.
Спряха пред входа на моргата.
— Може би е по-умно да почакаме тук — подхвърли Уорън, а Флаш само кимна с глава.
— За мен е все едно — сви рамене Джак. — Ще гледам да не се бавя…
Влезе във фоайето и показа значката си на жената зад рецепцията, която никога не беше го виждала. Впечатлена, тя мълчаливо кимна с глава и натисна бутона за електрическата врата.
Решен да спести време, Джак се насочи право към стаята на дежурните патолози, чиято врата зееше отворена редом с вратата на залата за аутопсии. Зад бюрото се беше настанил някакъв санитар и четеше вестник.
— Здравейте, аз съм доктор Джак Степълтън от офиса в Манхатън — представи се Джак и отново извади значката си.
— Здравейте, докторе. Аз съм Дъг Смитърс. Какво мога да направя за вас? — Човекът явно беше изненадан, тъй като размяната на посещения между двете служби съвсем не беше в рамките на нормалната практика.
— Две неща — деловито отсече Джак. — Първо, като лична услуга, да се свържете с доктор Рандолф Сандърс и да го помолите да слезе тук…
— Окей — кимна с известно притеснение Дъг, просто защото в служебната му характеристика не влизаше задължението да вика дипломираните патолози при себе си. Вдигна телефона и с цената на известни усилия успя да открие Сандърс. Предаде му молбата на Джак буквално, дума по дума, след това с облекчение затвори.
— Отлично! — похвали го Джак. — А сега бих искал да откриете едно тяло, след което да ми осигурите място, където да го огледам.
— Искате ли маса в залата за аутопсии?
— Не, не — размаха ръце Джак. — Нямам време да обличам стерилни костюми. Искам да хвърля едно око на тялото и евентуално да взема известно количество течности за изследване. За целта ми е достатъчно помещение с добро осветление, нищо повече…
Дъг Смитърс се изправи на крака.
— Входящият номер?
