като напуснаха сградата. Сгушил глава в раменете си, младежът нервно крачеше напред-назад.
— Да вървим! — кратко се разпореди Джак.
Тръгнаха с бърза крачка към колата. Джак беше сигурен, че никой няма да ги преследва, но все пак предпочиташе час по-скоро да се махнат оттук. Даваше си сметка, че търпението на Стрикланд се изчерпа в момента, в който взе лицевата проба. Няма погребален агент, който да остане безучастен при нараняването на лицето. Това беше наистина тежък грях.
Натовариха се в колата и Уорън подкара към Проспект Парк. Флаш беше този, който пръв наруши мълчанието.
— Е, няма ли да кажете нещо? — попита той. — Какво открихте?
— Лично аз открих, че ще стъпя в погребално бюро само с краката напред! — отсече без колебание Уорън. — Видяхте ли какво правеха с горкото копеле на другата маса? Май му изсмукваха вътрешностите с нещо като прахосмукачка! Ще ви призная, че за малко не избелих очи. По-гадно нещо не бях виждал!
— Това означава ли, че не сте научили нищо ново за Кони? — гневно го прекъсна Флаш.
— Взехме нужните проби — успокоително рече Джак. — Сега обаче трябва да си търпелив. Вече ти споменах, че няма да знаем нищо преди пълната обработка на пробите…
— Веднага ми стана ясно, че онзи гад й е треснал един юмрук! — не мирясваше Флаш. — И трябва да ти кажа, че това ми е напълно достатъчно!
Уорън потърси очите на Джак в огледалцето.
— Сега разбираш ли какво ми е на главата с това шантаво копеле? — плачливо подхвърли той. — Все едно, че говориш на стената!
— Слушай, Флаш! — ядоса се не на шега Джак. — Ти даваш ли си сметка, че си рискувах работата заради теб?
— Ами… Да… — подсмъркна младежът.
— Ако Стрикланд или някой от Бруклинската патология вдигне пара за това, което току-що направихме, аз със сигурност ще си имам сериозни неприятности. Особено, ако пробите не покажат нищо съществено… Мисля, че и аз имам право да те помоля за една услуга… Обещай ми, че няма да ходиш при зет си и няма да предприемаш нищо без мое съгласие!
— А подутото око на Кони? — гневно го стрелна Флаш.
— Засега все още не знаем какво го е предизвикало — поклати глава Джак. — Нека видим какво ще покаже кожната проба. То може да е вследствие на юмручен удар, но може и да не е… Уверявам те, че съм виждал истински страхотии след едно обикновено падане в банята. И нерядко то се е оказвало главна и единствена причина за смъртта…
— Обещай на човека, иначе и аз ще се ядосам! — изръмжа Уорън. — Да не мислиш, че си нямах друга работа, че трябваше цял ден да вися в шибаната погребална агенция?!
— Добре де, обещавам — намусено промърмори Флаш. — Сега доволни ли сте?
— Облекчени е по-точната дума — въздъхна Джак. Насочи поглед към оживения трафик оттатък стъклото и се запита каква ли цена ще плати за поредното си своеволие.
Дванадесета глава
Вторник, 19 октомври 16.35 ч.
Снегът бе покрил с бялата си пелена целия склон, който Юри и брат му Игор в знак на преклонение бяха кръстили „Отечество“. И двамата бяха единодушни, че тук е най-добрата пързалка в целия Съветски Съюз. Търпеливо се покатериха до върха, настаниха се в ръчно направената си шейна и се стрелнаха надолу по стръмния склон. Игор беше отпред, а Юри зад него.
Самият Юри имаше чувството, че е попаднал в страната на приказките. Летяха надолу към бреговете на езерото Нижное, снегът вдигаше кристални вихри от двете страни на шейната. Сякаш се бяха качили на приказен самолет. И двамата крещяха от удоволствие.
Малко преди да наближат главния път зърнаха шейната, теглена от два бели коня. Юри чу звънчетата, които очертаваха ритъма на движещите се в тръс животни. В един момент бавно осъзна, че това не са звънчетата на шейната, а обикновен телефонен звън.
Изправи се в леглото толкова рязко, че почти изгуби съзнание. Наложи се да тикне глава между коленете си, за да се стабилизира. Изминаха няколко секунди преди да се изправи. Световъртежът се стопи, но телефонът продължаваше да звъни.
Стана и с нестабилни крака се насочи към кухнята. Беше заспал на дивана. Кратка справка с часовника го осведоми, че дълбокият му сън е продължил малко повече от четири часа. Грабна слушалката и направи опит да проговори, но от устата му излетя само някакво дрезгаво ръмжене. Наложи му се да си прочисти гърлото.
— Обажда се Гордън Стриклад — прозвуча непознат глас. — Съжалявам, че ви безпокоя, господин Давидов, но възникна един проблем…
Юри разтърка чело, заспалият му мозък напразно се опитваше да идентифицира фамилията Стрикланд. Беше я чувал някъде, но не можеше да се сети къде. После нещата изведнъж се подредиха — да, да, това беше собственикът на погребалната агенция, която щеше да се погрижи за Кони.
— Какъв е проблемът? — попита той. Макар и сънлив, той не хареса думичката „проблем“.
— Случи се нещо необичайно — продължи Гордън. — Малко след като докарахме тялото на горката ви съпруга, тук се появиха трима мъже и пожелаха да вземат проби от тялото й.
— Какви проби? — изтръпна Юри.
— Телесни течности за анализ. Искам да се извиня, че не звъннах веднага за разрешението ви, но нещата се развиха прекалено бързо. Тези хора имаха благословията на главния градски патолог, но сега, след като се замислих, аз вече не съм толкова сигурен в легитимността на действията им. Вие бихте могли да се обърнете към адвокат и при евентуално дело да спечелите доста пари от общината…
— Не разбирам — поклати глава Юри. — Жена ми не беше аутопсирана…
— Точно затова ми се струва, че техните действия не бяха законни — отвърна Стрикланд. — Аз съм в бизнеса вече тридесет години, баща ми преди мен — цял живот, но такова нещо не беше се случвало…
— Кои бяха тези хора? — попита Юри, притисна слушалката към рамото си и отвори фризера. Имаше нужда от една солидна глътка водка.
— Единият беше медицински следовател, името му е доктор Джак Степълтън. Водеше си и помощник, който…
— Как беше името на доктора? — прекъсна го Юри. В сънения му мозък звънна тревожно звънче.
Гордън повтори, а той отпи втора глътка от изпотената чаша. Джак Степълтън беше човекът, с когото се срещна пред офиса на „Коринтски килими“!
— Медицинският следовател се придружаваше и от един роднина на покойната ви съпруга — продължи Стрикланд. — Поне така ми казаха. Въпросният беше представен като Франк Томас, но аз чух как доктор Степълтън го нарича „Флаш“…
По гърба на Юри пробягаха студени тръпки, ръката му неволно придърпа близкия стол. Краката му се подгънаха и той изведнъж усети нуждата да седне, Флаш Томас беше единственият човек на света, от когото изпитваше истински страх, дори ужас. Огромен и силен, той неведнъж беше заплашвал да му види сметката. Последният път това стана по телефона, когато хладно изръмжа, че ако Юри още веднъж посегне на жена си, той просто ще се появи в Брайтън Бийч и ще му види сметката.
— Там ли сте още? — обади се Стрикланд, явно озадачено от мълчанието му.
— Да, тук съм — съумя да промърмори Юри. Пулсът му бясно препускаше. Как така Флаш Томас се е озовал в компанията на тайнствения Джак Степълтън? Нима може да има и такива шантави съвпадения?
— Ще ни трябват вашите указания, господин Давидов — за втори път рече Стрикланд. — Желаете ли отворен ковчег?
— Не! — изрева Юри, после трепна и направи опит да се овладее. — Не, не… Искам най-простата възможна процедура. Такова би било и желанието на Кони…
— Ще трябва да се отбиете и да изберете ковчег…
— Най-евтиният — отсече без колебание Юри.
— Ще бъде по-добре, ако се отбиете — държеше на своето погребалният агент. — Ще ви покажем
