Питър само вдигна вежди. Отдавна беше свикнал с разнообразието от увертюри на колегите си, които по една или друга причина бързат да получат резултатите си. И тук, както във всички лаборатории на Съдебна медицина, се чувстваше липсата на работна ръка и недостатъчен бюджет.
— Ако не получим положителен резултат от тези проби, положително ще ме видиш да продавам вестници на някоя сергия — добави Джак, тръшна сакчето си на масата и започна да вади шишенцата. Питър изслуша сбития разказ за визитата в погребалната агенция и на обикновено навъсеното му лице се появи момчешка усмивка.
— Ама ти май мислиш, че имам развинтена фантазия, а? — забеляза я Джак.
— Нищо подобно — поклати глава Питър. — Това, което чувам, е прекалено абсурдно, за да си го измисляш…
— Много добре — кимна Джак. — Значи разбираш, че ако ме пипнат, с положителност ще бъда ощавен, нали?
— О, сигурен съм в това — кимна без колебание Питър.
— Тогава помагай!
— Какво по-точно търсиш?
— Нещо, което е потиснало дишането. Знаеш списъка на лекарствата, които могат да се купят с рецепта, а към тях трябва да прибавиш цианид, въглероден окис, етиленгликол и всичко друго, за което можеш да се сетиш… На този етап изобщо не ми пука от количествените показатели. Главното е да открием нещичко.
— Добре, ще бъде направено — кимна Питър.
— Колко време ще ти отнеме?
— Най-добре да го направя веднага — вдигна глава Питър. — Обработката на пробите не е особено сложна за това, което търсиш…
Неспособен да овладее възторга си, Джак разпери ръце и прегърна младежа.
Питър поруменя и побърза да се освободи от мечешката му хватка.
— Ще си бъда в офиса — информира го Джак. — И без това ми се е натрупала работа. Звънни един телефон когато свършиш…
Питър кимна.
— Хайде, пък ще те черпя една вечеря — потупа го по рамото Джак и се насочи към изхода.
— Няма проблем — рече Питър и започна да подрежда шишенцата с пробите.
— Подсети ме да изготвим заверен списък на получените резултати — обърна се от вратата Джак. — Той ще ни трябва за евентуалното полицейско разследване.
Взе стълбите за петия етаж, сърцето му пееше. Нещата се развиваха добре. С пъргава и преливаща от енергия походка се насочи към хистологията. Хвана отговорничката Морийн О’Конър буквално на вратата. Беше облякла палтото си и явно си тръгваше.
— Какъв късмет, Господи! — пропя тя на протяжния си ирландски акцент. — Господин „Винаги прав“ се появява точно в момента, в който вече съм закъсняла за поредното заседание на патолозите! На всичкото отгоре изглежда нетърпелив и изпълнен с желание за работа…
Смях изпълни просторното помещение.
Джак и колегата му по стая Чет бяха единствените ергени сред медицинския състав. Морийн пък ръководеше лабораторията по хистология, в която работеха само жени и това беше повод за непрекъснати закачки. На всичкото отгоре бяха на един и същ етаж и контактуваха почти непрекъснато.
— Аз няма да ходя на заседание и съм готова за доктор Джак! — обади се една от лаборантките. Стаята се разтърси от нов смях.
Джак отвори чантата си и извади кожната проба на Кони.
— О, не — простена с престорено разочарование Морийн. — Визитата съвсем не е от куртоазия!
— Днес ще ви моля за хвърлите едно око на тази кожа, но утре съм на ваше разположение — усмихна се обещаващо Джак.
— Чухте ли това, момичета? — подвикна Морийн. Отговори й хор от утвърдителни възклицания. Морийн пое епруветката с пробата и я подаде на лаборантката до себе си.
— Считай, че работата е свършена — увери го тя. — Какви анализи искаш?
— Обичайните — сви рамене той. — Искам да се уверя, че патологията се дължи на травма, а не на инфекция.
— За кога?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Защо ли питам? — направи страдалческа гримаса Морийн.
Джак излезе от хистологическата лаборатория и тръгна по коридора. В кабинета на Лори светеше. Той предпазливо надникна през открехнатата врата. Лори и Лу седяха един срещу друг, но гледаха в различни посоки. Веднага личеше, че атмосферата е напрегната.
— Вглъбявате ли се? — подхвърли с усмивка Джак.
Двамата едновременно се извърнаха към вратата. Лори изглеждаше доста ядосана.
— Аха, ето го и съучастникът! — остро рече тя.
— Предавам се! — вдигна ръце Джак. — Но в какво престъпление съм обвинен?
— Казах й за Пол Сътърланд — унило промърмори Лу. — Казах още, че и ти знаеш…
— Ясно — кимна Джак. — И както виждам, пак вестоносецът е виновен…
— Само не започвай да го защищаваш! — рязко рече Лори. — Той няма право да шпионира хората и толкоз! Никой не го е молил!
— Предполагам, че е така — кимна Джак. — Но при създалите се обстоятелства би трябвало да знаеш с какво се занимава бъдещият ти съпруг, нали?
— Какво означава „занимава се“? — избухна Лори. — Какво по дяволите искаш да внушиш?
— Казах и само за притежанието на кокаин — побърза да уточни Лу.
— А — сепна се Джак и с мъка преглътна топката, появила се внезапно в гърлото му.
— Ако намекваш, че Пол се занимава с наркотици, дълбоко грешиш! — продължаваше да се гневи Лори.
— Може ли да вляза? — попита Джак, който все още стоеше на прага.
— Какво чакаш още? — сопнато рече Лори. — И се изразявай по-ясно!
Джак придърпа един стол и седна редом с Лу. Погледна Лори право в очите, помълча малко, после каза:
— Пол Сътърленд е търговец на оръжие.
Синьозелените очи на Лори изпуснаха ослепителни мълнии.
— Откъде знаеш това?
Гласът й беше изгубил малка част от остротата си.
— Лу го откри едновременно с присъдата за притежание на кокаин.
Лу само кимна с глава, неспособен да я погледне в очите.
— Че какво от това? — попита Лори, правейки отчаяни опити да прозвучи небрежно. — Какво ми пука, че Пол е търговец на оръжие?
Никой от двамата не отговори, просто защото я познаваха прекалено добре.
— Какъв вид оръжие? — попита след кратка пауза тя.
— За момента не знам — глухо отвърна Лу. — Но до 1994-та е внасял автомати АК–47, българско производство.
Кръвта бавно се оттегли от лицето на Лори.
— Ние с Лу доста се колебаехме дали да ти кажем — намеси се Джак. — Но решихме, че така или иначе ти трябва да знаеш това, особено като знаем отношението ти към легалното притежание на оръжие.
Лори кимна, въздъхна и отмести очи. Не се разбра дали е ядосана, тъжна, или пък и двете заедно. След едно доста проточило се мълчание тя вдигна глава и каза:
— Благодаря, че изпълнихте гражданския си дълг, господа. Но сега ще ви помоля да ме извините, тъй като съм претрупана с работа.
Двамата приятели се спогледаха и станаха на крака. Почти едновременно прибраха столовете си до стената, казаха довиждане и се оттеглиха. Лори дори не ги погледна, забила нос в най-горната папка от
