— От какво са измрели плъховете? — попита някак разсеяно Джак. — Чума, или нещо друго?
— Там е работата, че все още нямат отговор на този въпрос — отново се оживи Чет. — Загадката е пълна и те се много загрижени! На всичкото отгоре два от няколкотостотин умрели плъха са се оказали с повърхностни рани, причинени от антракс!
— Това вече е прекалено! — извика Джак. — Нима мислят, че става въпрос за епидемия от антракс?
— Нищо подобно — поклати глава Чет. — Изключили са бактериите като причинител, включително тази на антракса… Вниманието им е насочено към търсенето на някакъв вирус, а антраксът е просто любопитна добавка…
— Днес за втори път чувам името Брайтън Бийч — въздъхна Джак. — А до вчера изобщо не подозирах за съществуването на това място!
— Най-много се изненадах от факта, че ветеринарните епидемиолози имат проблеми от този вид почти ежедневно — добави Чет. — Ние просто не чуваме за тях, но тези момчета явно имат с какво да си запълват времето…
— А имат ли представа откъде се е появил антраксът?
— Не. Допускат, че част от плъховете са се оказали вирусоносители, но според дебелите книги това е изключено. Много интересна работа, знаеш…
— Имаш ли минутка? — погледна го Джак. — Искам да ти разкажа за случая в Брайтън Бийч…
— Бъди кратък — кимна Чет, хвърляйки кос поглед към часовника си. — Не искам да изпусна тренировката по аеробика, защото онова маце със страхотната фигура идва само във вторник…
Джак сбито му разказа за Кони Давидов и мистерията около диагнозата й. Изброи всички евентуални агенти, след което поиска мнението му.
Чет сбърчи вежди и се замисли, после бавно поклати глава:
— Не се сещам за нищо специално. Според мен си покрил всички възможности…
— Не мога да не отбележа един доста любопитен факт — рече Джак. — Внезапната смърт на Кони Давидов, която според мен се дължи на някакво отравяне, става в деня, в който в същия квартал се наблюдава масово измиране на плъхове…
— Охо! — усмихна се Чет. — За подобна асоциация наистина трябва доста развинтено въображение. Освен ако през последните часове на живота си госпожа Давидов не е предприела малка екскурзия из лабиринта на градската канализация, или пък обитаващата там популация от плъхове не се е преселила в къщата й…
Джак се разсмя и прокара пръсти през косата си.
— Много си прав! Но съвпадението е много странно, особено ако към картината се добави и антракса. Нали помниш, че едва вчера се натъкнах на случай на човешки антракс, при това насред Манхатън! Какви дни, Господи!
— Оставям те да си блъскаш главата с тези мистерии! — изправи се Чет. — Аз предпочитам да я блъскам с нещо по-приятно…
— Извинете, доктор Степълтън…
Двамата приятели едновременно се извърнаха към вратата, в рамката на която се беше изправил Питър Летерман с неизбежните петна по бялата си манта. В ръцете си държеше компютърна разпечатка.
— О, Питър! — извика Джак и очите му изпитателно пробягаха по лицето му. Но деликатните черти на младежа не издаваха нищо.
— Извърших цялата гама проби, които поискахте — съобщи с равен глас той.
— И?
Нетърпението, което го обзе, можеше да се сравни единствено с неизвестността в миговете преди отварянето на плика с поредния оскар.
Питър мълчаливо му подаде разпечатката. Джак я прегледа, но явно не разбра какво трябва да търси.
— Всички резултати са отрицателни — разбра недоумението му Питър. — Не успях да открия абсолютно нищо.
— Нищо ли? — смаяно го изгледа Джак.
— Съжалявам — поклати глава младежът. — Знам, че очаквахте някакъв положителен резултат, затова извърших опитите по няколко пъти. Но напразно…
— Е, майната му! — разочаровано въздъхна Джак и смачка хартията на топка. — Толкоз по въпроса с предчувствията ми, а вероятно и с бъдещето ми в тая къща!
— Проверихте ли за въглероден окис? — обади се Чет.
— Абсолютно.
— А за цианиди?
— Всичко, което поиска доктор Степълтън, плюс още няколко субстанции по моя инициатива.
— Много ти благодаря — рече Джак. — В момента сигурно не ми личи, но наистина съм ти благодарен за оставането след работа.
— Ако се сетите за още нещо, просто ми звъннете.
— Добре.
Питър се обърна и излезе.
— Мамка му! — изруга Джак, захвърли писалката и нервно започна да събира пръснатите по масата книжа.
За известно време Чет мълчаливо го наблюдаваше.
— Ще ти звънна, ако случайно се сетя за някой допълнителен тест — подхвърли той.
Джак му отвърна с бледа усмивка и продължи да прибира папките.
— Ще се прибираш ли? — попита приятелят му.
— Аха… Мисля, че и аз имам нужда от малко физическо натоварване.
Чет се сбогува и си тръгна, а Джак премести микроскопа от неговото бюро върху своето. Продължаваше да се удивлява на странния развой на събитията през последните двадесет и четири часа. На лицето му се появи доволна усмивка. Обичаше тази професия именно заради неизвестното в нея.
Заключи кабинета и погледна към плътно затворената врата на Лори в дъното на коридора. Тя явно си беше тръгнала без да се обади. Е, какво да се прави, сви рамене Джак. Вече наистина не знаеше как да се държи с нея.
Спусна се в приземието, отключи веригата на колелото си и го затика по рампата. Метна се на седалката в момента, в който излезе на асфалта, и натисна педалите по посока на Първо авеню.
Както обикновено, ездата до дома беше един от проверените начини да изпусне събраното през деня напрежение. Часът на големите задръствания вече беше отминал и това му позволи да поддържа висока скорост. Слънцето отдавна беше залязло, небето беше сребристо-сиво, с леки виолетови оттенъци, които с всяка изминала минута ставаха все по-плътни. Някъде в центъра на пустия парк дори успя да зърне звезди.
Зави по своята улица и подкара направо към мрежата, която разделяше баскетболната площадка от улицата. Натисна спирачките и видя това, което се беше надявал да види: на корта се водеше разгорещена спортна битка. Забеляза Уорън и Флаш, които тази вечер бяха в различни отбори.
Обзе го нетърпение. Изкачи стълбите до апартамента си на един дъх с колелото на гръб, смъкна дрехите си и започна да навлича екипа. Минута по-късно вече трополеше по обратния път. Когато се изправи край страничната линия беше леко задъхан, но готов за спортни подвизи.
За съжаление току-що беше започнал нов мач. Това означаваше, че ще трябва доста да почака. Отборът на Уорън продължаваше да е на корта, което означаваше, че отново е победил, Флаш обаче стоеше в центъра на групичката чакащи и Джак се насочи към него.
— Хей, човече, как си? — зърна го едрият младеж. Това беше обичайния свободен поздрав на хората, които мереха сили на баскетболното поле и нямаше нищо общо с факта, че през по-голямата част от следобеда бяха заедно.
— Добре — отвърна Джак. — А ти как си?
— Горе-долу — промърмори Флаш без да отделя очи от събитията на корта. — Но ако спечелим последния мач ще се чувствам по-добре!
